Здравейте,

Първо искам да пожелая весели празници на всеки, който прочете това писмо.

Пише ви един недоволен българин. Поредният недоволен българин.

Нормално, ще си кажете, та нали ние българите сме винаги недоволни - от всичко и от всички. Даа, това ни е нещо като национален специалитет- затова сме и на това дередже. Но за това друг път - сега по темата.

Вчера (26/12/2011) се завърнах от Испания. Там бях, защото за рождения ми ден прекрасната ми приятелка и прекрасните ми приятели ми подариха билет за концерта на Red Hot Chili Peppers (Барселона, 15/12/2011).

Концертът беше страхотен,  преживяването - уникално - абе точно като в приказките.  Да, ама не съвсем. По едно време установих, че ми е изчезнала личната карта - единственият валиден документ, който притежавах.

Тъй като знаех, че Барселона е един от градовете, в които се краде, много предвидливо бях оставил портфейла си със всички кредитни, дебитни карти и прочее в сейф в хотела. В себе си имах единствено документ за самоличност и неголяма сума пари в кожено калъфче.

В петък сутринта след концерта чинно отидох и докладвах за това, в най-близкото полицейско управление. Оттам ми издадоха съответния документ, за това, че съм станал жертва на кражба. След кратка справка се оказа, че не мога да се кача на самолета с него, тъй като въпреки че сме в Европейския Съюз не сме в Шенген и за да се прибера ще трябва да ми се издаде временен паспорт, или така нареченият пасаван.

Документът се издава от консулските служби.

Тук дойде първата неприятна изненада. Оказа се, че имаме консулство в Барселона, ама не точно. То с такива работи не се занимава . От участъка се свързах с българското посолство и оттам ми обясниха, че трябва да отида до Мадрид, където да подам заявление за пасаван. Това може да стане всеки работен ден от 9 до 11 сутринта на обявеният адрес в Мадрид. В Петък след обяд нямало много, много какво да се направи.

Приемливо - мисля си - никой не работи в събота и неделя - еле пък консулството. Ядосвам се, че не съм успял да си опазя личната карта и понеже родителите ми живеят в Испания, тръгвам да ги посетя.  Във влака си мисля - добре де - аз съм лесен - така се е случило, че имам пари в повече, за да си платя транспорта, имам роднини, имам подслон, па макар и на 1000 километра. На 25 години съм, не ми е проблем да издържа пътя, да не спя един ден, но какво би станало с някой друг. Някой, който точно като мен е взел възможно най-евтиния полет без застраховки и прочее, с идеята да посети едно мероприятие, или просто е без пари на края на екскурзията си.... напълно реален сценарий  - все пак не взимаме немски, френски, английски или испански заплати...  прогонвам мрачните мисли от главата си.

Добирам се до испанското си вкъщи благополучно. В неделя вечерта, зареден с енергия, хващам рейса за Мадрид.  5 часа и половина - 400 километра и в 05:30 в понеделник съм на мадридската автогара. Пия кафе и в точно 08:00 - един час преди приемното време съм на линия пред консулския отдел на Santa Maria Magdalena № 15. Тук вече са се събрали хора. Всякакви хора. Цигани, нормално изглеждащи българи, гастербайтъри, майки с деца. Нареждам се и започвам да чакам. Прави ми впечатление, точно пред консулския отдел обособено нещо, като клека - буквално.

В 09:05 излиза мъж с костюм и започва да разпитва кой за какво чака. Пита всички дали имат копие на документите си за самоличност. Тези, които нямат, изпраща до близката книжарница да си направят. Първото нещо, което ме смая - та нали взимат пари за услугите, които извършват - не могат ли да сложат вътре копирна машина... Идва моят ред: „Вие за какво сте." Обяснявам, показвам документа от полицията. „Имате ли копие на личните документи?" Търпеливо обяснявам пак за какво съм. „Копие на документа от полицията трябва!". Решавам - няма да се заяждам - такава е процедурата.

Обяснява ми къде е книжарницата и аз отивам. Оказва се, че книжарницата отваря цял час по-късно. До нея обаче услужливо е кацнал офис за преводи от и на български език, където се предлагат и копирни услуги...по 1 евро на страничка. Не мога да повярвам ,но това е положението - ако искаш чакай час...

Копирам двете странички срещу 2 евро и се връщам - 15-ината души вече са над 30 и всички са скупчени в клетката. Въпросната клетка не се отоплява - за сгряване има само една лампа, около която са накацали децата. Студено е - дори и в Испания на 19 Декември сутринта си е хладничко. Не стига друго ами и клетката се заключва отвътре, а костюмарчето щъка нагоре надолу.

Хората са наредени на малка площ пред един метален детектор, като онези по летищата. „Вие за какво сте?" отново ме пита костюмираният, отключил вратата. Обяснявам пак. „Попълнете тези." Подава ми 2 странички формуляри и отново пита: „Ама никакъв документ ли нямате".

Потвърждавам.  „Ами значи и тази декларация"- подава ми трети лист - „Трябват двама свидетели, че ви познават." Не вярвам на ушите си. „Ама как, откъде да ги намеря- сам съм тука."  „Изискване на МВР" ми вика онзи. „Е какво да правя - от опашката и да карам хора да лъжат, че се знаем?!?". Онзи свива рамене и признава, че това е практика. Червен като домат от яд и безсилие заставам пред тълпата и започвам да апелирам хората да излъжат, че ме познават. За това трябват двама души, които да изчакат, да влезнат с мен, да си покажат документите и да се разпишат пред служител, че декларират, че ме познават и че ако лъжат, ще бъдат подведени под наказателна отговорност. Отгоре на всичко трябва да са с валидни български документи, а те повечето хора са там, защото точно с документите имат проблеми.

Попълвам всичко и се нареждам най-отзад с надеждата, че ще измисля нещо. Чакам вече 2 часа.

Виждам костюмаря: „Тоалетна?"."Тука няма - ей там" и ми сочи кафето отсреща. ОНЕМЯВАМ. МАЙКИ С ДЕЦА, СТУД И НЯМА ТОАЛЕТНА. Отново имам късмет - баща ми, който е бил за кратко в България, каца в Мадрид на същия ден. Въпреки че има служебни ангажименти е принуден да дойде до посолството - друг начин няма - вече е 12 и половина, а опашката дори не е към края си. Баща ми идва с копие на личната си карта. Само той не е достатъчен. Навивам един пичага от Варна. Казва се Илиян и чака за документ, за да могат жената и детенцето му да дойдат при него в Испания. Да е жив и здрав  - и той и цялото му семейство. След още час чакане плащам 70 евро за услугата. „Елате днес след обяд, ако не е готово - утре, най-късно в други ден." 70 евро и 2-3 дни за една проста справка - все пак са ме снимали - в 21 век сме.

Връщам се в испанското си вкъщи и след 2 дни повтарям същата процедура.  Докато чакам чинно за документа пред консулството младо момиче обикаля тълпата и моли за 2-ма души с валидни документи (паспорт, шофьорска книжка или лична карта ) да свидетелстват, че я познават. Тя няма моя късмет. Очевидно няма и пари - сълзите се стичат по лицето и. Не мога да и помогна - с пасаван не става...

Не знам дали някоя от медиите, до които пиша, и на които вярвам ще публикува историята ми. Знам само, че съм гражданин, на който му пука . Че се водя част от „бъдещето" на една уж демократична държава и че имам право на глас.  Гражданин, който си плаща съвестно данъците и който няма  да остави нещата така. Ако не получа гласност на историята си, бих бил благодарен и на съвет - къде мога да се оплача, каква е процедурата и прочее.

Благодаря предварително и весели празници!