Представяме ви кратък откъс от романа „Така, както един мъж целува жена, която обича" на Петър Денчев, който преди по-малко от месец спечели наградата "Развитие" за непубликуван български роман. Скоро текстът ще бъде издаден и ще се появи на книжния ни пазар.

Историята не ме впечатли. Сега се впечатлявам от своята безчувствена реакция. Кристина плака дълго време на тази тераса, в този град сред летния влажен въздух. Аз машинално галех главата й и мислех как да запаля цигара.

Днес мисля за Кристина. Тогава почти не мислех за нея. След като тя ми разказа историята, не бях нито тъжен, нито впечатлен. Но днес наистина мисля за съдбата на Кристина.

Какво ли беше унищожено у онази седемнадесетгодишна девойка, в онзи момент, когато бащата целува дъщеря си „така, както един мъж целува жена, която обича"? Дали девойката се беше превърнала в преждевременно узряла тъжна жена? Дали тогава е умряло момичето? Или то никога не е умирало? Кристина винаги беше спокойна. Зная, че тя таи дълбоко в себе си много горчивина. Когато научих за тази случка, в моето съзнание Кристина все още беше с образа на момиче.

Дали тези мъже, които правят това с млади девойки или с дъщерите си, са привлечени от младата им и свежа плът и емоционалната им неувереност? Всъщност, можеш ли да правиш любов насила? Аз не мога. Не зная дали някога съм правил любов. Но, все пак, свежестта и мекотата на плътта ли събужда страстта или страхът от обвързване с женската зрялост?

Не говоря за бащата на Кристина. Той е търсел топлотата на своята починала съпруга в плътта на дъщеря си. Дали ароматът на девойката, която е била тогава Кристина, не му е припомнил аромата на собствената му съпруга и това да е възбудило сексуалния му глад, който по особен начин заспива при мъжете с починали съпруги? Винаги съм намирал за твърде отблъскващо да обичаш вдовица или вдовец, защото безспорно в душата им е останала частица от смъртта и от предишния любим или нелюбим човек.

Не казвам, че не бих обичал вдовица. Но по-скоро изпитвам страх, защото тя е изживяла смъртта на любим човек, а аз ще бъда жив и никога няма да бъда мъртъв и някой отново ще заслужи по-голямо внимание и почит. Отново егоизъм. Абсурдно или не, в този страх има нещо основателно, защото да обичаш жена или мъж, който се е докоснал дори чрез любовта си до смъртта, е много страшно.

Всъщност, знаете ли началото на „Бразилия"? Там-тарам-там. Сините облаци. Случваше се толкова много пъти да говоря за този филм, беше се превърнал в огледало за моята суета. „Гледал ли си "Бразилия"? Не? Трябва непременно да го гледаш!"

Искам да извикам на надзирателя: „Ей, ти, гледал ли си "Бразилия"?". А той ще ме погледне с тъжните си очи. Някаква върховна тъга се е събрала в неговите очи. Може би не издържа вече да гледа грешници, да се разхожда сред грешници, да надзирава грешници. Затова изпива с очи техните грехове. Както Мирела пие мартини. Аз не пия, защото ще шофирам.

„Ами, ако е Коледа?" - пита ме надзирателят, насочил към мен автоматична пушка. Той казва: отговори ми! „Ами ако е Коледа?" И се приближава бавно. Влиза в килията ми и опира металното дуло в стомаха ми. Часът е седем и тридесет. Събуждам се и разбирам, че ми е много горещо. Дори не е минал и месец, откакто съм тук, а аз изживявам своята смърт по безброй разнообразни начини. Времето минава бавно. Нямам часовник, за да го отмервам. Липсва ми слънце.

Един мой съученик се самоуби в гимназията. Качи се на покрива и се хвърли. Едно, две, три - хоп! След това един месец траур. Откакто съм тук, се питам дали не трябваше да последвам примера му. Ако не в гимназията, то в университета. Сигурно надзирателят няма да издържи на напрежението да гледа затворени грешници и ще дойде някоя сутрин да ме застреля. Тъкмо след като е изпил кафето си и е изял някоя кифла с прилична големина.