News.bg публикува текстовете ви без редакция...

Пиша това, защото преди дни завърших образованието си с получаване на магистърска степен на 24 години, 17 от които прекарани в българската образователната система.

Това е момент, за който учениците още от най-ранните класове подсъзнателно мечтаят, но винаги е изглеждал толкова далечен и недостижим.

Гледайки назад се замислих: кога е първият път в живота, когато се сблъскваме с корупция, лоша администрация, психологически стрес за бъдещето?

Разбира се - в училище. Най-вече по време на кандидат-студентски кампании налице излизат всички схеми за мамене, печелене на пари, всички прехвърлени амбиции на родителите, всички проблеми между учители и ученици, всички недъзи в системата.

Малката гражданска война с бутане и ръгане, в която всяко дете е по-добро или по-лошо от друго, се води всяка година като спорт, а огромният товар да знаеш, че един кратък момент решава бъдещето ти, е способен да те направи агресивно амбициозен, или пък отчаяно равнодушен.

Арбитрите на тези малки войни знаят, че в системата има проблем, но също така знаят, че колкото и да е зле, тя все някак работи. Учениците знаят още по-добре за тези проблеми, най-вече в психологически план, но желанието най-накрая да стигнеш до следващото ниво и никога повече да не мислиш за предишното, е прекалено голямо.

В подготвителните класове вече с облекчение и насмешка гледаш на кандидатите след теб, а в университета вече съзнателно се опитваш да забравиш какво е било по-рано.

След завършване вече ти иде въобще да не се сещаш за проблемите на образователната система. Проблемът се забравя, но не изчезва. А за учителите, за които този хаос е ежедневие, подплатено с унизително заплащане, нещата несъмнено са още по-тежки.

Не съм учител, но мога да си представя, че когато не можеш да установиш контакт с децата, които не виждат смисъл в учебния процес и когато не можеш да промениш статуквото, не ти остава нищо, освен да се примириш.

А реформите? От добавянето на многодисциплинни тестове към субективно оценяваните литературни анализи, до скорошното решение на правителството да „даде на учениците усещане, че могат да се справят с всяка материя, дори тя да е непозната за тях", реформите са меко казано неефективни и заблудени.

Интернет е може би най-добрият учебник, но и по цял ден да се ровиш из мрежата, няма да станеш експерт по „всяка материя" и „всяка дисциплина". Да не говорим каква част от „наученото" по тестове и уроци се губи още месеци след неговото „попиване", ако въобще е попито, а не преписано отнякъде.

Проблемът не е, че учениците на са специалисти по всичко, или че не си вярват че са такива. Нима има малко „експерти", които са такива само по име и държание, но не и по подготовка?

Основният проблем е, че профилирането не става по-рано. Между ранния ентусиазъм в началните класове и трескавото обмисляне на професия в последните учебни години, учениците имат огромен празен период, в който нито знаят за какво ходят на училище, нито каква е ползата от него... често с право. В този период те стават недоволни, а от това страдат и учителите.

Но да погледнем какво става в горните класове в профилирани гимназии като СМГ - колкото по-близо са учениците до любимото им занимание, толкова по-усилено учат и толкова по-лесно е на учителите. Тези ученици са имали късмета отрано да се насочат към любима дисциплина и така са получили по-дълго време за подготовка и ориентиране към бъдещо занимание.

Разбира се примерът на СМГ не е универсален и не е идеален. Става въпрос за един единствен профил - ами ако децата се откажат от него? Наистина не можем да очакваме едно дете на 14 години да определи точно бъдещата си професия. Но ако ги попитаме за два или три любими предмета, съм почти сигурен, че ще ви ориентират правилно и в един от тях ще са наистина добри. Тогава защо не ги питаме?

Вместо хаотичния и корумпиран процес по кандидатстване за ново училище, би било много по-разумно учениците след 7 клас да избират по 2-3 любими предмета, които да изучават усилено и по повече часове, а останалите, които не ги интересуват, да останат на заден план. Така ще им е интересно и полезно и ще знаят за какво учат. Учителите пък ще имат едно наум върху какво да наблягат, кои качества да развият и на какво да не държат толкова.

След 5 години профилирана подготовка учениците ще могат лесно да изберат с кой от трите любими предмета искат да се занимават и ще са много по-добре подготвени.

Ако профилирането не може да стане в гимназията, в която учат, или качеството е незадоволително, чак тогава може да става дума за преместване. Така кандидат-студентската кампания ще се превърне от паническо масово преселение в обмислен процес. А и защо трябва да е ограничена само до 7 клас?

Защо тази схема още не работи? Освен простото обяснение, че още никой не се е сетил, по-скоро обяснението е, че на никой не му се занимава с организацията в училищата - как навсякъде да се подготвят избираеми часове и профили. А решението е просто и се прилага в университетите, най-успешно в заведения с единна компютърна система като НБУ.

Но администрацията предпочита всяка година да върти същата позната процедура с козметични промени, а на всеки глас за смислена промяна се отговаря: „абсурд, това ще създаде хаос... ще наруши образованието на децата...".

Но накъде по-голям хаос и по-неадекватно образование от това, което имаме в момента?