Светът – в рецесия или в системна криза?

News.bg публикува текстовете ви без редакция.

Понятието “системна криза” се употребява толкова често, че практически загуби истинския си смисъл. Освен това не всички, които ползват това словосъчетание разбират какво означава то.

Да опитаме да обясним.

И така, днешната криза се състои в това, че пада крайното търсене в САЩ и съответно по целия свят. Да припомним, че търсенето е крайно само в случая, в който купилият стоката или услугата не пренася стойността й върху продукти на своя труд, не я продава, а я използва за собствено потребление.

Всички останали икономически агенти купуват с една единствена цел – да вложат в производството си междинните продукти и да препродадат това, което сами са произвели. Това те могат да правят само дотогава, докато някъде там, в края на производствената верига, съществува реално търсене. Ако то изчезне – край: икономическата машина рано или късно спира своя ход.

Има два вида крайно търсене – от страна на държавата и от страна на домакинствата (засега нека оставим без внимание по-тънката тема за износа/вноса). Падането на търсенето може да стане по две причини: намаляване на доходите и/или отслабване на механизмите за неговото стимулиране (чрез кредитиране, например).

Когато по някаква причина търсенето започне да пада, в описаната по-горе производствена верига постъпва сигнал за това, започва намаляване на производството, уволнение на излишните работници, орязване на заплатите и премиите, следствие на което започват да падат доходите на домакинствата и държавите.

Този процес редовно се наблюдава в капиталистическата икономика, която по своята природа е циклична. Спадовете биват толкова силни, че темповете на ръст на икономиките стават отрицателни (ако това протича достатъчно дълго време, се нарича “рецесия”), но рано или късно растежът се възобновява.

Днес очевидно случаят не е такъв. Защо?

Работата е там, че предишните години търсенето на домакинствата активно се стимулираше за сметка на изобилното кредитно предлагане. Преди кризата дълговете на последните бързо нарастваха (с около 10% на година, което е съществено по-бързо, отколкото растежа на доходите им - дори стагниращи по своята покупателна способност) и това не просто стимулираше търсенето, но и постоянно създаваше ситуация на ускорен ръст на паричната ликвидност в икономиката.

Вследствие на това количеството на свободните пари растеше през цялото време с по-бързи темпове спрямо ръста на икономиката.

В такава ситуация трябва да има или ръст на инфлацията, или (ако се постигне концентрация на излишъците от пари в отделни сектори на икономиката) ръст на финансовите балони.

Така и ставаше: цените на фондовия пазар, на недвижимите имоти и на някои други активи стремително нарастваха. И колкото повече те растяха, толкова по-голямо беше желанието тези активи да бъдат залагани за получаване на нов кредит, с който да се направи опит за реализиране на допълнителен доход или просто парите да се похарчат, увеличавайки, по този начин, общото потребление в страната.

Но ние добре знаем, че е невъзможно дълго време да се живее на кредит – рано или късно настъпва момент, когато текущите доходи започват изцяло да отиват за обслужване на дълговете.

В САЩ такава кредитна вакханалия започна през 1981 година и е цяло чудо, че тя бе разтеглена до наши дни, продължавайки почти 30 години. Всъщност, няма никакво чудо, тъй като за този процес американците използваха един конкретен механизъм, а именно постоянното намаляване стойността на кредита.

За да Ви стане по-ясно за какво става дума е достатъчно да погледнете графиката на лихвения процент на ФЕД, който през 1981 г. е бил равен на 19% и оттогава постепенно е понижаван, за да достигне до нула в края на 2008 година. Тогава стана очевидно, че проблемите са неизбежни.

Сега вече, надявам се, Ви е ясно защо кризата е “системна”.
Защото за почти 30 години беше създаден механизъм за преразпределение на парите, построен на три базови принципа:

- постоянен ръст на търсенето;

- постоянен ръст на паричното предлагане;

- постоянно падане стойността на кредита.

Тази система позволяваше на финансовите институции, които бяха най-близо до парите, съществено да преразпределят в своя полза от общия обем на добавената стойност, създавана в икономиката.

Ако през 50-те години на ХХ век дялът на финансовия сектор в общите печалби на корпорациите е достигал не повече от 10%, днес той е повече от 50%. Ако тогава дългът на домакинствата не е превишавал 50% от годишния им доход, днес той е над 130% от този доход.

Очевидно е, че сега домакинствата ще се концентрират в изплащане на дълговете си, забравяйки да потребяват - вече няма кой да им дава нови кредити, тъй като връщането им става все по-трудно.

Количеството на парите в икономиката също престава да расте, а това означава, че трябва кардинално да се промени системата, в частност, да се увеличи дялът на печалбите в реалния сектор, тъй като, в противен случай, той не може да продължи да функционира и съответно да плаща заплати, а това означава, че няма да има източници за растеж на икономиката.

Но банките категорично не желаят да се отказват от системата, в която получаваха 50% от целия генериран доход и да съкращават своите печалби цели 5 (!) пъти. Те по-скоро ще се удавят, отколкото да се съгласят с такъв сценарий за развитие на събитията, още повече, че те имат достатъчно лостове за постигане на своите цели.

Теоретично, за стимулиране на търсенето (и в крайна сметка на цялата икономика) би могло да се опростят досега натрупаните потребителски дългове. Или поне да се реструктуризират.

Но и тук има проблем: всички тези дългове са активи на същата тази финансова система и тяхното отписване означава масови банкрути на банки, застрахователни компании и други финансови учреждения. Тръгването по този път е много страшно.

Освен това, не трябва да се забравя, че “който плаща, той поръчва музиката”: за тези десетилетия всички дълбоко усвоиха, че основната печалба се формира във финансовия сектор, което означава, че именно той трябва да ръководи икономиката.

Съобразявайки се с тази максима, бяха преразгледани всички програми за преподаване в университетите (прословутия “монетаризъм”), системата за обучение на мениджърите и всички останали стопански специалисти.

Даже икономическите чиновници в Белия дом (всички до един) са продукт на Уолстрийт.

В такава ситуация не само е невъзможно да се направи нещо смислено, дори е нереално да започне обсъждане на създалите се проблеми, което добре се вижда от големите световни форуми от типа на G20, на които, странно защо, никой не прави опити да обсъжда реалните причини за кризата.

А е невъзможно да се направи нещо в ситуация, в която е “скапан” самият “двигател” на икономическото развитие, базирало се досега на изброените по-горе три принципа – нужен е нов “мотор”, който към днешна дата не само, че не може да бъде стартиран, но дори самите опити за повдигане на темата решително се отхвърлят.

В това, конкретно, се състои днешният проблем: Почти 30 години светът се е возил на кола с повреден двигател. Неговата подмяна означава принципно изменение на всички институции в икономиките по света, изградени за последните десетилетия.

Това не е рецесия, това е системна криза.