Знаете ли какви резултати ще ви изкара, ако напишете в Гугъл думата „акушерка". Вчера, днес, утре. Дори и да не знаете, можете да предположите и няма да сте далеч от истината.

От няколко дни България е в шок заради случилото се в столичната болница „Софиямед" - акушерката Емилия Ковачева преби няколкодневно бебе, докато се е грижила за него в отделението. Шокът е напълно оправдан. Това, което се е случило е потресаващо. То е неописуемо и неразбираемо. До толкова неразбираемо, че първите 24 часа аз отказвах да го проумея. Отказвах да чета, пиша, гледам. И до този момент имам вътрешна съпротива срещу потока от информация по този случай. Не съм гледала и няма и да гледам изтеклия видеозапис от камерите в отделението. Заради бебето Никол. Заради нейните майка, баща, баба, дядо. И заради самата Емилия Ковачева, акушерката.

След случая форумите, блоговете, медиите се напълниха с много не по-малко потресаващи разкази за лошо отношение при раждане, първите дни след раждането, при обикновен болничен престой. Темата е болезнена в пълния и многостранния смисъл на думата, т.е. отвсякъде.

Почти всяка майка има по един неприятен спомен, който иска да забрави. Или забравя, защото все пак радостта от появата на новия живот засенчва всичко. И защото е успяла да се измъкне от болницата, спасила и детето си, и себе си невредими.

Особено при раждане травмата от лошото отношение, безпардонната грубост и лошите условия са още по-големи. Най-вероятно всеки един от нас е бил в подобна ситуация - дори и да не е раждал, влизал е в болница, бил е зависим, слаб, безпокоен, притеснен. Така че нито отричам, нито оправдавам Емилия Ковачева, акушерката пребила няколкодневно бебе. Ще оставя медицинския одит, прокуратурата, съдът да си свършат работата.

Замислих се обаче за друго - за всички останали акушерки, гинеколози, лекари. За тези, които са застъпили на смяна след Емилия Ковачева. За тези, които и в момента се намират на работните си места. За тези, които утре ще отидат пак на работа. Как ли се чувстват те в момента? Днес, няколко дни след като техен колега извърши нещо чудовищно. И след като всички ние, медии, а и останалите българи вкупом започнахме да си спомняме, припомняме и разказваме, да разнищваме и изваждаме и най-дребните детайли настоящата, а и от предишни случки.

Помня, преди няколко години, след един друг трагичен случай в столична болница, отпред в продължение на десетина дни стояха журналисти и дебнеха за следващите, за... следващите инциденти. Да, инцидент и защото одитът и съдът заметоха под килима случая, а и ние забравихме.

Как се оперира в такива условия? Как се работи изобщо в такива условия? Освен всичко друго - лошите условия, липсата на добро оборудване, административната тежест и натиск, смазващо ниските заплати... Мисля, няма нужда да продължавам с изреждането на всичко това, което се знае за здравната система у нас.

За самия случай излязоха вече доста факти - акушерката е работила системно допълнително - от нужда, заради пари. Защото заплатата не стига. Защото една акушерка взима по-малко от една продавачка в мол. Един лекар - по-малко от един ватман. В самата нощ на побоя Емилия Ковачева пак е била на извънредна смяна. Заради пари. И заради това, че няма акушерки вече в България. Няма и медицински сестри, няма и лекари. Просто няма, избягаха. И ги изгонихме. С отношението ни. Това същото отношение, което проявяваме и в момента.

Защото освен малко пари, българските лекари, медицински сестри и акушерки получават и малко уважение.

И всъщност този текст го започнах не с идеята да оправдавам акушерката. И до този момент оставам безмълвна само като си помисля за това, което е направила. И за това, което се е случило там, в отделението. Нямам обяснение, оправдание, присъда. Благодаря на Бога, че не на мен се пада да давам обяснение, да оправдавам или да отсъждам. Тази чаша не е по силите ми.

Започнах този тест с желанието единствено да благодаря - на всички онези лекари и медицински сестри, които са помагали на мен и на семейството ми. Помагали са въпреки - въпреки условията и ниските си заплати. Лекували са ме, въпреки моите собствени целенасочени деструктивни усилия. Благодаря на онзи лекар, който ме оперира. На онази медицинска сестра, която ми донесе кафе. На онзи лекар, който ми предписва лекарства по телефона, защото аз се намирам на пътя между работа 1 и работа 2 и не мога стигна до поликлиниката. Благодаря на онзи лекар, който обърна внимание на родителите ми.

Благодаря за усилията им въпреки. Благодаря, че още не са се побъркали напълно, защото би било разбираемо. Благодаря, че са тук и все още не са избягали - нещо, което би било обаче напълно разбираемо.