В дебелите книги от миналото четяхме определенията на тогавашни идеолози, за това “Що е революционна ситуация?” В най-общ смисъл, учените глави ни отговаряха, че това е, когато управляваните не искат да бъдат ръководени по определен начин, а управляващите не могат да им предложат друг. Сегашната, родна ситуация в Националното ни радио е подобна...и ако някой враг на реториката и софистиката и любител на лаконичността даде определение, то ще е “абсурдност”.

Както и да гледаме епическата драма, която е в центъра на квадрата НСРТ - Иван Бориславов - журналисти от БНР - Сдружение на българските писатели, навсякъде се натъкваме на недомислици, безизходни ситуации и нелепи реакции. Абсурд номер едно – след дълготрайни родилни мъки органът НСРТ роди своето велико решение с образа на Иван Бориславов – поет и преводач по призвание, журналист по професия и настоящ шеф на гиганта в родния радиоефир – БНР. Следящите родилния процес останаха сащисани от “отрочето”. Нищо чудно и родителите да са озадачени от продукта си – но казана дума, хвърлен камък. Реакцията на журналистите от радиото беше мигновена – масови протести и намеци, че са готови да се стигне “до края” ако Бориславов влезе във владение. Те настояват за оставката му и прилагат добре обосновани аргументи за това свое искане.

Стигаме до абсурд номер две – вече 11-ти ден протестите се разрастват, на хоризонта се появиха и гладните стачки, журналистите явно са готови да отстояват много твърдо своите искания, още повече, те имат и примера на чешките си колеги – и всичко това става в предизборна ситуация, а реакция от родилния орган така и няма. Казусът е елементарен – Бориславов е законно избран, но моралният аспект нещо куца. Опитните и препатили журналисти твърдят, че той за шеф не ставал, да ама няма кой да слуша – НСРТ високомерно защитава “отрочето” си и продължава да си заседава – хабейки ток и топлоенергия, плащани от данъкоплатците.

Абсурд номер три засяга самия шеф – И.Б. Колко ли време ще трябва да мине, за да му се яви просветлението, че е нежелан в голямата, хубава и светла сграда на улица “Драган Цанков”. Какво ли трябва да се случи, за да се разреши проблемът? Отговорите не са много. И.Б. си подава оставката, от НСРТ му я приемат – викаме “ура” и сагата приключва, но това е твърде добро, за да стане реалност. Друг вариант – уволняват 200-те протестиращи и докато назначат хора, знаещи и можещи да работят в БНР, по “Хоризонт” тече радиотеатър – нон стоп. Иван вика “ура” и запретва ръкави да превежда пиеси за запълване на програмната схема. Третият вариант е малка компилация от първите два – И.Б. остава и 200-те журналисти също, минава тримесечен изпитателен срок – примерно, а след него ще видим...

Следващият абсурд - намеси се и писателското сдружение, което издигнало кандидатурата на И.Б. за шеф на БНР - по-добре да не се беше намесвало. Самият Михаил Неделчев в прав текст изрече уникалното твърдение, че бил предложил И.Б. за шеф,...защото мислел, че няма да го изберат. Подобно изявление би дало хляб на дузина философи и психолози в търсене на логичността му, нещо повече, то ни навява сладки спомени от времената, когато предлагахме, за да бъдем активни. Заместник шефът на Сдружението Анго Боянов – известен полиграфист, издател и меценат на българската литература, пък започна гладна стачка с искането И.Б. да бъде допуснат до “владението си” – де го чукаш, де се пука - на това му се вика “без коментар”.

Друг абсурд – след десет години демокрация, доживяхме отново момента да слушаме по националния ефир култовата песен на “Бийтълс” и то пак като символ на недоволство и протест. Дали пък не сме си позволили лукса да изгубим тези ценни години, без да се научим на нищо? Отговор едва ли ще се намери, но фактите от днешния ни ден са красноречиви – журналисти протестират, никой не ги слуша, БНР уж има шеф, на комай че вече все по-малко го взимат насериозно – дори издигналите го (Сдружението на....) си направиха отвод – като едно време по пионерските събрания. Дали е вярна приказката, че “Когато стомната се счупи, пътища много”? Едва ли, защото ситуацията я е обхванало такова безпътие, че за разрешаването й ще трябва много воля, смелост и уви – професионализъм и компромиси. Защото протестиращите журналисти ясно осъзнават, че ако казусът И.Б. бъде разрешен в тяхна полза, то следващият определен шеф на БНР, който и да е той, ще трябва да бъде приет от тях безропотно, иначе рискуват да бъдат “анатемосани” като “анархисти” – примерно. От друга страна, това увеличава отговорността на “органа” НСРТ за следващия му – евентуално – избор.

Но разсъжденията преминаха в сферата на несбъднатото и фантазното и, за да се съсредоточим върху днешното, може би трябва да припомним едно от характерните качества на интелектуалеца – понятие, с което твърде много беше спекулирано напоследък. Та, интелектуалецът е известен със способността да тълкува грешките си и да се поучава от тях – поне така пишат дебелите книги. Защо пък да не вземем и да се вслушаме в тях!