"А аз съм тук и там. Навред."

Поредица от събития стартира днес по случай 100 години от рождението на Никола Вапцаров.

В тях се включиха висшите ни държавни ръководители, венци и цветя бяха поднесени на гроба му в София и на Мемориала „Гарнизонно стрелбище", където големият наш поет е разстрелян през 1942 година.

В „програмата" на честванията обаче се откроява научна конференция, организирана от БАН, секция "Нова и съвременна българска литература" и Националния литературен музей.

В рамките на два дни в Народната библиотека „Св.св. Кирил и Методий" известни наши литературоведи ще представят своите изследвания и виждания за творчеството, идеологията и личността на Никола Вапцаров.

Сред тези, които ще четат доклади са Милена Цанева, Светлозар Игов, Димитър Камбуров, Георги Господинов, Еднив Сугарев, Катя Янева, Михаил Неделчев и др.

Освен всичко друго, Вапцаров е и най-превежданият наш поет, като поезията му се чете на 40 езика, въпреки това обаче съществува една огромна дупка - между 1984 - когато излизат последните преводи на поета в Англия и 2007 година, когато британското издателство „Smokestack Books" издава 28 стихотворения на Вапцаров в книжката Kino: The poetry of Nikola Vaptsarov.

Това са нови преводи, дело на Калина Филипова, Евгения Панчева и Биляна Курташева, като по молба на британското издателство подборът и предговорът са на Георги Господинов.

Позволяваме си да представим един кратък откъс от този предговор - обединил историзъм и поезия и припомнящ за последните дни на големия български поет.

„Рано сутринта на 4 март 1942 година тайната полиция арестува Вапцаров. Полицейската снимка в ареста, последната, която имаме от Вапцаров и която стои на корицата на настоящата книга, е направена същия ден.
Оказва се, че провалът в организацията е наистина голям. В продължение на четири месеца Вапцаров е разпитван в Дирекция на полицията, прави самопризнания, като се опитва да поеме вината изцяло върху себе си.
Зад решетките Вапцаров възстановява по памет и записва в тефтера си „Байер" и тетрадката „Сампа" новите си стихотворения, които са останали вън от книгата му. По тези последни преписи познаваме окончателните редакции на стиховете му.
Остават му няколко месеца живот. Написва стихотворението „Прощално" („Понякога ще идвам във съня ти") и първата строфа от „Предсмъртно" („Борбата е безмилостно жестока..."). Прави неуспешен опит за самоубийство в килията.
По това време майката на Вапцаров търси среща с цар Борис, който някога е гостувал в дома им в Банско, но безрезултатно.

Процесът започва на 6 юли, води се от Военен съд. Обвиненията са сериозни - сформиране на бойни групи, въоръжаване, подготовка за въоръжено въстание, саботажи и пр. Законът за защита на държавата е свиреп, особено с новоприетите допълнения за военновременно положение.
Този път Вапцаров кани за свидетел по делото една от най-авторитетните български поетеси, Елисавета Багряна. Двата основни въпроса, които Вапцаров задава, са „Стиховете ми имат ли художествена стойност и патриотична наситеност?" и „Представят ли принос за българската поезия?". Краткият положителен отговор на Багряна едва ли би могъл да промени хода на един процес, чийто присъди вече са били ясни.
Този път поезията губи процеса. Но до последно Вапцаров е държал да бъде запомнен като поет.

На 23 юли 1942 г. съдът прочита присъдата. Никола Вапцаров, заедно с пет от задържаните по този процес се осъждат за „противодържавни деяния" на смърт чрез разстрел.
„Присъдата е окончателна, не подлежи на обжалване и следва да се изпълни незабавно...", както гласи решението. Няколко часа по-късно Вапцаров дописва втория куплет на стихотворението „Предсмъртно".

„Разстрел, и след разстрела - червей...
Това е толкоз просто и логично..."

Но денят още не е свършил. Разрешават на един от осъдените на смърт, Антон Попов, да се ожени за своята годеница Росица. Вапцаров присъства на това кратко сватбено тържество. Успява да да се види за последно с майка си Елена и жена си Бойка. Час по-късно към 21,00 часа Вапцаров е разстрелян. Няколко часа след последната строфа, която пише."