„Култура" събра някои от отзивите на италианската критика и преса по повод италианското издание на "Физика на тъгата" (Fisica della malinconia) на Георги Господинов, имало своите премиери в Торино и Рим.

Какъв български писател!
... Това първо лице, което ни говори, е така убедително, че веднага ни кара да се почувстваме добре, макар, скачайки от едно на друго парче от неговата мозайка, да не успяваме да видим завършения рисунък. Доверяваме му се, заслушани като в някой устен разказвач: оставяме се да ни увлече със своя добре дозиран микс от чувство, разум и фриволност; и ето, че ред след ред, то ни носи където си иска. Във „Физика на тъгата" първото лице на Господинов прави наистина като че ли всичко...
МатеоМаркезини, „Il Sole 24 ore"
Превод от италиански Емилия Миразчийска

Колекционер на емоции в очакване на Апокалипсиса
Много лични истории (сред които опитите на главния герой да изследва своята тъга, както и тази на света, чрез физиката на елементарните частици), размисли и отклонения се развиват по страничните коридори на различни времена. Разказ и изгубване според двата архетипни модела, по които се разгръща романът: Шехеразада от „Приказки от хиляда и една нощ", която спасява живота си с разказване, и Минотавъра, изоставен сам-самичък и разтреперан в мрачния лабиринт. Разказът е безкраен, както е безкраен и лабиринтът.

Георги, колекционерът на истории, който си няма собствена история, ту е той самият, роден през 1968 г., ту е баща си, който е дошъл на белия свят в жестоко военно време през 1944 г., ту е дядо си, изоставено дете, „преболедувало войната наред с останалите детски болести"; понякога е в лабиринта на пещера или мазе, в нощта на времето, понякога в тъмнината на утробата, все още нероден, търсещ причина да се появи в един свят на глобална самота. Тайната се състои в това да застанем от „губещата" страна на литературата, която единствена е в състояние да запълни пространството на болката, уверени, че възвишеното пребивава навсякъде: в дима от комина, в късчето тъмносиньо небе, в биволско лайно.
Надя Каприольо, „Стампа"

„Физика на тъгата" от Георги Господинов залага на митичния образ на Минотавъра, който прекосява страниците на книгата. Посредством повествователната хватка с болестта, наречена „патологична емпатия", разказвачът се преражда в минали и сегашни животи, като започва от този на дядо си. Най-силно въздействащо е книгата именно в припомнянето на детството от 80-те години, възпроизведено с помощта на сюрреалистичен инвентар: проекта за „История на скуката през 80-те", за история на мълчанието, трогателното изброяване на фигурките от стрелбището. Интересно как детството и юношеството зад желязната завеса напомня това на много 40- и 50-годишни италианци. Може би в края на краищата бурната модернизация, която обхвана нашата среда в годините на икономическия бум, а после постепенно и в различни моменти цялата страна, повече прилича на разрушителната промяна в бившите комунистически страни, отколкото на тази в другите европейски държави?
Емилиано Мореале, в. „Република"

Детството - място на безсмъртие
Едно пътуване, което неточно определяме като „роман", из лабиринт от истински и сюрреалистични случки, въображаеми, минали и бъдещи едновременно. Маркирано в своите етапи от употребата на синтагмата „аз сме" почти в самото начало и „аз бяхме" на финала. Едно колективно аз, което не намира покой и в първото лице множествено число, неутешимо в носталгията на търсенето на Минотаврите, затворени във всеки от нас, уловен в точния момент на своето изоставено детство. Защото Господинов не копира мита, не го употребява „идеологически", за да съхрани някаква неправдоподобна златна епоха, а го омърсява в диплите на съвремието, огъва го до степен, че да го възвърне в настоящето, разкрива го в зародиша на всеки ден.

В есента на несъвършения, безжалостен, кървящ и кух свят, както на запад, така и на изток. Не и без известно лукавство, което с въодушевения и епифаничен тембър на детската памет се доближава до трагикомичната сатира - като например в откъса с първите стъпки на главния герой в любовта, които по уникален начин се съчетават с драматични за режима събития като кончината на редица секретари на КПСС през 80-те години и дори епохалната авария в Чернобил.
Томазо ди Франческо, в. „Манифесто"

Тази книга предлага читателско преживяване, трудно сравнимо с други такива, защото надскача литературните жанрове, отхвърля всякаква структурна чистота, изисква от читателя нагласа към „странстване" и го превръща в скитник, който обикаля из териториите на тъгата.

Само източноевропейски писател можеше да измисли така дълбоко поетично и същевременно така точно премерено програмно заглавие, да си постави целта да проникне в същината на тъгата, да изследва произхода и състава й, да я превърне в ключ за разбиране на собствения си живот и след това на живота във всяка негова форма, да я постави в основата на времето и на паметта и да я изсипе след това - с разточителна щедрост - в ръцете на читателя, който, отначало объркан и озадачен, накрая свиква с променливия и разточен ритъм на неговото писане и се подчинява на неизбежността на изгубването. Защото лабиринтът - и това е образът, който най-силно се доближава до структурното пространство на романа, до редуването на частите му, до хилядите пътеки, които водят от пролога до епилога през разклонения и кръстопътища, често прекосявайки обратно вече изминати разстояния - съсредоточава в себе си всички опасности, но и всички възможности, добре известни на онзи, който се страхува или пък, напротив, се надява, че ще се изгуби. От друга страна, сам Господинов твърди: „Не мога да предложа линеен разказ, защото никой лабиринт и никоя история не е линейна".
Dietroleparole.it

Превъзходен е моментът от разказа, в който героят преживява спомените на дядо си: вижда един Минотавър и то не страховит и опасен, а тъжен и меланхолен. Митологията се смесва с действителността и фигурата на Минотавъра става ключова за повествованието, защото в това същество е съсредоточено усещането за изоставеност, нуждата от обич. Изострената чувствителност на писателя достига до един неизследван в литературата аспект: този на страданието на бикообразния звяр, изоставен в лабиринта да страда от незаслужена самота и неразбиране.

С присвояването на чуждите чувства, тези на родителите на момчето, на дядовци, баби и познати, се достига до отъждествяване с всичко, независимо дали става дума за животни, растения или камъни. Въпреки това, с края на детството настъпва друго състояние: вече не емпатията, a непрестанно търсене и набиране на информация и истории. Тази част от романа се отличава с по-забавни откъси, които изваждат на показ социални и политически мотиви: в определен момент четем за един свят от бъдещето, в който е победил комунизмът. В тази втора част също така е разположен и един фундаментален епизод, който препраща към ключовия образ в книгата: а именно този, в който разказвачът разбира, че ще става баща и вижда в това бъдещо дете един Тезей, дошъл да го премахне - него, Минотавъра...
„Физика на тъгата"е фина книга, това е ръка, която те съпровожда до дълбините на човешката съкровеност.
Флавия Сорато, Flaneri.com

Това произведение не само би се задушило в категоричните очертания на романа, но освен това, опитите за други категоризации биха били безполезни, глупави и вероятно непродуктивни заради превръщането на мозайката от текстове, от които то се състои, в нещо като вечна, така и незавършена, чернова. А всъщност не е така. „Физика на тъгата" сам е метафора на метафората, на която се стреми да заложи. Лабиринтът, който, откакто прочетох тази книга, е обсебил дните и нощите ми, е навсякъде. (...) Синтез на много жанрове, сбор от разсъждения около заболяването-дарба на главния герой. Наистина, тъгата не е положително чувство, но със сигурност е терен, върху който да се твори и съзидава. Питам се дали динозаврите, а също и някои хора, не са изчезнали като вид поради липса на тъга. Чудато хрумване, може би. Подобаващо на някой, който обича да обикаля из лабиринта, след като е скъсал червената нишка, която го е свързвала с изхода.
Ренцо Броло, Мangialibri.com

„Физика на тъгата" се появява тринадесет години след „Естествен роман" и още със заглавието си поставя деликатния проблем за превода. Навремето Набоков беше посочил, че западните езици предават неточно и по непохватен начин оттенъците на славянската тъга, както в случая с руската дума „тоска", по-скоро близка до силното бленуване по нещо несъществуващо, до неясен копнеж, често без причина. По същия начин думата „тъга" изглежда невъзможна за изразяване извън България. Господинов казва: „Близки по смисъл са мъка и меланхолия, но не е точно същото. И прииждащо чувство за несбъднатост, за нещо завинаги пропуснато и неслучено. Думата се изговаря гърлено, сякаш преглъщаш: тъ-га...Агрегатното й състояние е течно." И именно такава - течна - в древността се е вярвало, че е меланхолията: черна и студена жлъч, която в своята физика Господинов превръща в газообразна, с променлив цвят и мирис в зависимост от човека, който я предизвиква или заради когото изпитваме тъга. С това неопределено и носталгично чувство е пропит целият роман, публикуван от издателство „Воланд" в поредицата Сирин, изцяло посветена на славянските автори.

Началата са много, поне колкото лицата, с които се отъждествява главният герой - дете, болно от емпатия: „помня се роден като шипков храст, яребица, гинко билоба, охлюв, облак през юни (споменът е кратък)...". То не може да избяга от същината на своето заболяване, по силата на което непрекъснато живее живота на другите: така започва странстването му из един конкретен спомен, основа и постоянен мотив в книгата. Потънал в спомена на дядо си, героят стига до една далечна лятна вечер и до срещата с момче Минотавър. Това оказва върху него поразяващо въздействие - дотолкова, че го лишава от дар слово; страхът, изпитан при вида на крехкия тъжен минотавър, намира израз в жалостивото мучене, което месеци наред излиза от устата на дядото. И при все това, в този образ няма нищо зверовито: напротив, плаши го именно дълбоката човешкост на момчето Минотавър наред с яркото усещане за изоставеност, което дядото на главния герой припознава като свое.

Така Господинов има възможност да опише едно типично детство от 70-те години „с онова ранно вродено усещане за изоставеност", присъщо за всички деца от това време, често оставяни да прекарват по цял ден в самота заради работата на родителите си. Като изоставени минотаври в приземните етажи на огромни кооперации, децата от онези години са символът на социалистическото детство, състоящо се от предмети, които Господинов е описал с колекционерска страст. (...) Господинов освен това има за съюзник свежестта на едно оригинално и изящно перо, предадена по най-добрия начин от елегантния превод на Джузепе дел'Aгатa: много са сладостните и меланхолични моменти, в които читателят може да оцени авторовата чувствителност, която, по думите на преводача в послеслова, е винаги в търсене на себе си, на онази завършеност, която сякаш само детството притежава, подобно на целта, от която се ръководи Бруно Шулц при „Канелените магазинчета": „Моят идеал е съзряването в посока към детството. Това би била същинската зрялост".

„Физика на тъгата" се оказва прочее съществен етап от маршрута на Георги Господинов: задълбочен анализ на основните му теми, но и синтез на един псевдо-постмодернизъм, който самият автор определя като „с човешко лице" заради неговата шеговитост и самоирония. Господинов взема на заем от постмодернизма неговата разносъставност, докато оставя настрана изкуствената виртуозност и стерилните заигравания и проправя път за своите полета на интерес, толкова наивни, колкото и невинни: носталгията, изпълнените с топлина истории и детството.

Същевременно с това романът се заявява като оригинална интерпретация на мита за Минотавъра в рамките на една епоха, която вече не е епохата на героите, но това не е причина да се откаже от епическото си измерение. В своите „Пролегомени към убийството на Mинотавъра" Джорджо Чели казва: „Да се възстанови четивността на един мит, означава да бъде отречена онази мистифицираща цялост, която крие за нас необозримата отдалеченост на света; означава също така и да се изгради една по-всеобхватна мистификация на реалното. Може би това е отчаянието на литературата: че трябва да разруши магическия потенциал на словото, преоткривайки го в края на своя нов кръговрат".
Киара Кондо, Cabaret Bisanzio
Превод от италиански Дария Карапеткова