Ректорът на Софийската духовна семинария: Жътвата е голяма, жътварите са малко

Колко души започват новата учебна година в Софийската духовна семинария „Св. Иван Рилски”?
Общо 300 ученици започват новата учебна година в Семинарията. 80 стъпват за първи път в духовата школа. Две са паралелките редовно обучение и една – паралелен двугодишен курс. Можем да кажем, че се запазва броят на желаещите да се обучават при нас.

Каква е разликата в обучението при двугодишния и петгодишния курс?
Двугодишният курс изучава почти същите предмети, като петгодишният. Не се изучават общообразователните дисциплини. Това е един богословски курс със силно застъпена практическа страна. Тук се учат едни пораснали силно мотивирани хора, които бързо и лесно се реализират в структурите на Църквата, като се има предвид, че повечето от тях са вече семейни и могат да бъдат ръкоположени за свещеници.
Обучаващите се в петгодишния курс са една „инвестиция” в по-дългосрочен план за Църквата. Те трябва да завършат семинарията, да продължат образоването си във висша духовна школа (което не е задължително), да отбият военната си служба, да се оженят и чак тогава да мислят за ръкоположение. Практиката на Църквата показва, че и двата курса са добри и дават желани резултати.

Ако трябва да обясним разликите между семинаристкото образование и това в обикновените училища, какво ще изтъкнете като предимства?
По-различното е, че тук учениците не се обучават само в духа на академичното и школското образование, но и в духа на православно-традиционното, дори манастирско, образоване. Всяка една православна школа, която иска да е в духа на вярата и да има добри резултати, трябва да прилича на един манастир, защото само в манастира може да имаме съвършено духовно възпитание.
Набляга се и на предметите, които изучават, но аз говоря за общия дух – манастирът е едно братство, където се обръща по-голямо внимание на разговора, на постоянното поддържане на жива връзка между Бога и отделните братя, събрани в този манастир, а в другия стил образование – светското – имаме само теоретичното преподаване на знания, без да се покаже на практика какво е това духовен живот.
Тоест, богословското образование се показва не само на теория, а и на практика какво е това духовен живот на Църквата и той се изживява: нашите ученици сутрин и вечер участват в богослужения, изповядват се, причастяват се и водят пълноценен живот на православни християни, което допълва идеята за такъв тип образоване.

Духовната Семинария е структура, свързана със Светия Синод на БПЦ. Как точно помага Св.Синод във Вашата работа?
Семинарията е църковна структура и нейната издръжка е от страна на Св.Синод. Това, което МОН прави (и което не е никак малко), е поемане на заплатите на нашите учители и служители. МОН има общообразователен минимум-изисквания към нас, който ние спазваме и така нашите дипломи са признати, а нашите възпитаници продължават висшето си образование.

Другото средно православно богословско учебно заведение е в Пловдив. Коя от двете семинарии е по-голяма?
Софийската семинария е основното средно учебно заведение на родната ни Църква. В Пловдив семинарията е доста по-малка. Софийската духовна семинария „Св.Иван Рилски” е разположена на площ от 85 декара, а Пловдивската – на 3-4 дка.
Като ученици Пловдивската е 1/3 от Софийската. Финансирането на семинариите става след изготвяне на бюджети до Св.Синод въз основа на брой ученици. В Софийската семинария, имаме огромен парк, богата библиотека, спортен комплекс, зоокът...

Как се издържа Софийската семинария? Известно е, че средствата са недостатъчни.
С Божията помощ и с помощта на нашия небесен ангел – свети Иван Рилски, чиято подкрепа чувстваме постоянно, семинарията съществува, работи и дава духовни плодове. Трудно е, разбира се, ситуацията в страната е много тежка, кризисна и средствата са изключително малко, много малко – казвам Ви го откровено.
Дарителите и помощниците също не са много. Трудно е, но блажено е, защото работата е за Бога, а Бог никога не оставя тези, които служат на Неговата Църква.

Какви средства са необходими за едногодишната издръжка на Семинарията?
За издръжката на един ученик са необходими 1400 лева годишно.

Какъв процент от тях се осигуряват?
Може би около 60-70%. Надявам се обаче, сега, след като разколът вече е преодолян, да има по-високо покриване на нашия бюджет, за да можем да отговаряме на нормалните изисквания за такова учебно заведение и за живот в пансион.

Дано не Ви изкушавам със следващия въпрос, но една от дискутираните напоследък теми бе за качеството на образоването в България. Тази година статистиката отчете най-нисък приемен бал в СУ за Богословския факултет. Част от бъдещите студенти са и възпитаници на духовната семинария. Какъв е Вашият коментар? Медиите определиха тези студенти като „тройкаджиите на кампанията”.
В никакъв случай не съм съгласен с тази статистика, защото знам какви деца завършват семинарията. Разбира се, има и по-посредствени ученици, но има и много образовани младежи, много амбициозни, както и много добри студенти – ние поддържаме връзка с тях и след завършването им.
В Богословските факултети отидоха много хора с висок успех от гимназии, техникуми и други небогословски средни училища, така че не съм съгласен с това твърдение. По принцип цялото ниво на образованието у нас е станало сякаш по-ниско, но не бих се съгласил вниманието да се насочва към богословските факултети.
По този начин Църквата има свой стил и свой дух на образование. Има дори много случаи, когато хора, които са били със среден успех – в училище или университета – по-късно стават едни прекрасни духовници, загрижени за своята енория и паство. Така че нещата са твърде индивидуални, а основното е, че Бог е Този, Който призовава на църковно служение хората и доизпълва техните слабости с Божествена благодат.

Какъв процент от завършващите богословско образование се реализират в системата на Църквата?
Около 35-40%, което е задоволителен процент.

Сега по най-драматичната тема – проблемите в БПЦ. Какъв е Вашият коментар за събитията?
Често се чуват едни определения – т.нар.алтернативен синод. Хубаво е да се използва истинската дума - разкол, защото тя носи в себе си отговорността и греха на цялото това явление и на тези, които го подбуждат или подхранват – независимо дали са духовници, или са миряни.
Защото много външни хора за Църквата изведнъж станаха върли защитници на разкола, но те носят същата отговорност, както и духовниците, подкрепящи разкола. Въпреки всичко това смятам, че разколът е преодолян.

Във форума на РЕЛИГИЯ БГ често са задава въпрос има ли документ, удостоверяващ каноничността на избора на Максим за Патриарх Български и Митрополит Софийски и ако има, кой е той?
Има точно установени документи кой е истинският патриарх на България и разумните и трезво мислещи хора подкрепят и почитат Негово Светейшество Патриарх Максим. И тъй като има един лек нихилизъм у българина, напомням, че всички, които идват от чужбина, първо се обръщат към българския патриарх Максим – папата иска благословение от патриарх Максим да дойде тук, не иска от разколници или други; американският президент при посещението си у нас се срещна с патриарх Максим.
Това са само два примера. Има и много други. Ние обаче като че ли и в този случай не разбираме какво значи това свободно демократично общество, ние разбираме принципите и законите според нашата мярка и както на нас ни е угодно.

От какво бе породена тази цялата ситуация с разкола?
Тя бе породена от желанието на някои да подтискат развитието на българската духовност и българската Църква, някои искаха да дискредитират Църквата и така хората да се отблъснат от вярата. А отблъснат ли се оттам, те вече са лесни за голяма манипулация. Донякъде успяха – много хора останаха студени за Църквата.
Тези, които искаха да дискредитират Църквата, донякъде имаха успех, но не напълно, защото забравиха, че Църквата не е човешка организация, а е богочовешка организация и че нейна глава е Христос – нашият Всеподател – и Той решава какво ще стане. Всички наши земни опити могат да заблудят някои, могат да заблудят дори самите нас, но Бог не могат.
Излизането от разкола следва да създаде авторитет на Църквата у хората, следва да създаде необходимите богослужебни и социални структури, които да привлекат по-близко и по-всецяло нашия народ към Православието.

Още един „административен” въпрос – за Закона за вероизповеданията и по-специално един негов текст – за регистрацията на религиозните структури. Кой трябва да регистрира религиозните организации – съдът, Дирекция по вероизповеданията, друга институция?
Отношенията между Църква и държава винаги са били в една нестабилност. От една страна, недоброто познаване на църковната традиция и практики от страна на управляващите са довели именно до това, а, от друга страна, недостатъчната адекватност на някои ръководители в нашата църковна структура, са довели до историческите неуточнения, до честите конфликти, преразглеждания и пр.
Законът е добър за Българската Православна Църква. Тук обаче веднага се явяват хора от други “църкви”, които смятат обратното. Смятам, че не бива да се обръща особено внимание на тези неща, а трябва да се търси начин да се подпомогне БПЦ в нейната отговорна мисия.
Не мога да говоря кой трябва да регистрира другите вероизповедания, но БПЦ не се нуждае от специална регистрация. Все пак БПЦ е структура, която донякъде е извън държавата. Що се отнася до други структури, са необходими щателни проверки – в света има и доста опасни секти.

В предишния отговор споменахте израза „недостатъчна адекватност” на някои църковни ръководители?
Е, такива е имало винаги, но не само у служителите на Църквата, а и на обществеността като цяло. Мога да кажа, че към Църквата често има неправилно отношение и в някои случаи затова има и неправилна реакция от страна на Църквата. Дай, Боже, това да е останало в миналото. Напоследък виждаме, че нещата са в по-добро русло и дано да останат така, за общо благо е.

Факт е обаче, че по-голяма част от обществото ни е индиферентно към вярата като същност. Има днес духовни старци – стожери на духовността?
Има, разбира се и те са на доста високо духовно ниво, което е полезно за тяхното спасение, но и за много други хора, които искат от тях духовен съвет и наставление. Както се казва обаче „жътвата е голяма – жътварите са малко”. Броят на духовниците у нас е малък, има и почти нефункциониращи звена в Църквата, така че хората остават м много случаи необгрижени.

Наскоро Католическата църква „се прочу” с невероятни сексскандали на много места в света – в САЩ, Австрия. В Австрия дори бе затворена цяла семинария заради педофилия. Има ли такива явления в Българската Православна Църква и в духовния живот у нас?
Не знам дали има такива случаи при нас, но друго искам да споделя: това, което ние наричаме Католическа църква, отдавна не е в истинския смисъл на думата църква.
При тях всичко е много уредено, външно блести и на пръв поглед като че ли действа една перфектно смазана обществена структура, но това не значи, че в духовен аспект нещата са наред. Католическата църква, както и Протестантската на Запад – имам чувството – са създали някаква нова организация, която няма никаква духовна стойност и никакъв ръководен духовен заряд, а има някакъв обществено-социален-политически или друг носител, а бих добавил и финансов.
В една Германия, в една Франция, в една Англия сме свидетели на странни явления – средновековни църкви и други на по 200-300 години биват продавани, преремонтирани и превръщани в дискотеки, ресторанти или други учреждения. Нещо, което говори за самата църква, за обществото и за отношението му към вярата; това говори, че външно добре функциониращата система, наречена църква, не е точно това, за което се представя.
И това явление – сексскандалите – е продиктувано от същата ситуация на изместване центъра на нещата. Църквата по принцип не е социална структура. Тя може и трябва да има социална дейност, но не това е основната и задача. Църквата не е нещо, което събира хората на концерти и на увеселения, а на богослужения.
Църквата не е една структура, която се занимава с просвета или пък с поддръжка на, например, национализъм или държавна кауза. Църквата е нещо друго и докато не се научим, ще имаме постоянни проблеми. Църквата е богоустановена институция, която има за цел да спасява човешките души, има за цел да ги спасява чрез постоянно общение с Бога.

В началото на юни при срещата си папа Йоан Павел Втори вселенският патриарх Вартоломей обяви, че ще се стреми да се достигне до пълно единение във вярата във всяко едно отношение с Римо-Католическата Църква. Моля Ви в контекста на предходния отговор за Вашия коментар.
Не знам как да го коментирам, но ако ние се изравним с тях, това означава да слезем от 100-но стъпало на 2-3-то. Ако ние позволим православната духовност и живата традиция на Църквата да стигне до нивото на католицизма. От небето слизаме на земята.

Имате предвид като начин на живот или в духовно отношение?
Имам предвид и като начин на живот, и в духовно отношение. Само погледнете у нас който и да е град – вземете например Асеновград. Той има около 10 големи църкви и в околностите около 30-40 параклиса. Вие, като познавате ситуацията в България, въпреки всички укори отвсякъде срещу нас, можете ли да си представите, че някой от тези параклиси ще стане дискотека? Това абсолютно не е възможно.Духовното състояние на българина не позволява това, у нас добре се знае какво е това храм, святост и тази способност за правилна оценка на нещата е истинско съкровище в съвременния свят.

Вестник „24 часа” алармира, че британски агенции за недвижими имоти предлагат атрактивни оферти у нас за покупка на запуснати църкви в малки населени места ...
Това са спекулации. Първо, това е абсурд и юридически не е възможно и, второ, българското общество няма да допусне такова нещо. Това е фината разлика между западното разбиране и Православното разбиране на категориите Църква и Вяра. Това е несъвместимо с нашите разбирания, това, което става на Запад.
Ако католицизмът възприеме нещо от нас, това вече е друго нещо, но едва ли гордостта би позволила подобно нещо, а и много други са интересите, които не са църковни.

Опитвам се да разбера родната ни психология към вярата – от една страна българинът е настроен нихилистично към вярата, от друга страна, щом стане дума за съхраняване на самата вяра, той застава веднага зад нея и я издига като знаме. От къде идва това двойнствено като че ли на пръв поглед отношение у всеки един от нас?
Не може да се каже, че българинът не е вярващ. Вярата не е човешко дело, а е дар от Бога. Българинът не е добре образован, не е организиран във вярата в своята енория и епархия, но иначе е човек с изключителна близост до Христовата Църква. Защото нашият народ векове е в Православието – наше дихание и битност.

Май пак стигаме до въпроса за обгрижването ...
... Един основен, труден, тежък въпрос. Жътвата е голяма, жътварите са малко.

Тези проблеми се случват на фона на най-големият в момента световен проблем – тероризма. Можем ли да говорим за повсеместно и наддържавно настъпление на исляма? Какво става – световна ислямофобия и заради това зараждащ се джихад? Разпространение на войнстващ атеизъм?
Ислямът, както и християнството, никога не подбужда към подобен род действия, нито към насилие. Ислямът никога не проповядва грабеж, убийство, унищожение. Но какво става – хора, които имат други мисли, прикриват действията си и истинските си цели зад исляма и – не само това – но намират и поддръжници.
Защото глупави и алчни хора има по цял свят. А колкото са по-прости хората, толкова стават по-лесни за манипулация – те стават фанатици. Ръководителите и подбудителите са съвсем други, без определена религия. Този образ се е срещал и при християните на Запад – какво да кажем за Инквизицията, избила милиони хора пак под прикритието на Църквата и под знака на кръста; какво да кажем за кръстоносните походи, унищожили почти цялото Православие на изток, нанасяйки огромни щети на цялото население – пак под знака на кръста.
Така че такива действия само по име са свързани с която и да е църковна структура, но по същност не са.

Един от най-печалните терористични примери е трагедията в руската република Северна Осетия. Как си обяснявате психологията на терористите?
За мен това е една поръчкова система, която цели да дестабилизира мира в този регион. Това е акция, граничеща с най-необузданото и психически неиздържано действие на някакви хора.
В същото време граничи и с някакви вътрешни крайни подбуди. Ситуацията е много печална и е нещо, което човешката история като че ли не помни. Нещата се извадиха потресаващо в пълната им уродливост.

Какъв може да е залогът за тези вътрешни подбуди?
Аз не съм политик, но за мен това е акция за дестабилизиране на ситуацията в целия регион, а може би и за по-големи неща става дума. Цената за това – убийството на деца – може да влуди един народ спрямо друг или да предизвика непокорство на един народ към управляващите. За мен това е чисто политически, а не религиозен акт.

В няколко интервюта отец Боян Саръев предупреждава, че е въпрос на близко време да избухнат религиозни конфликти у нас и алармира за навлизането на различни ислямистки секти на територията на България. Мислите ли, че етническия мир ще се запази, или има такава опасност, за каквато алармира отец Саръев?
Етническият мир винаги е бил налице у нас, дори и по време на робство, дори и след него и съм убеден, че нашето общество има достатъчно мъдрост, за да не допуска такива действия. Работа е и на държавата да пази своите граждани от подобни секти и действия и аз съм повече от сигурен, че държавата прави необходимото – тя има структури, които действат и работят срещу такива секти.
Друг не може да се справи – единствено държавата в лицето на полиция и специализираните служби. Българинът има една основна мъдрост – за добросъседство и братство между хората, както и общ живот-празници, традиции, етнически произход. Смятам, че у нас нещата са поставени на нивото на братолюбието.

От началото на месеца влезе сила забраната за носене на видими религиозни символи в държавните училища във Франция, приета със закон. Естествено, надигна се и вълна, специално от мюсюлманите, за носене на мюсюлманските женски забрадки. Какво е мнението Ви за тази забрана?
Нито един закон не бива да спира религиозните чувства и желания на хората, когато символите на вярата не пречат на обществото. В една Франция живеят милиони мюсюлмани. Все пак обществото е длъжно да се съобрази и с тях.