Блеър си отиде

Днес бе последният ден на Блеър на "Даунинг стрийт" 10.

Очакваше се Близкоизточният квартет да одобри Блеър за свой специален пратеник в региона.

Дали обаче ще получи този пост е точно толкова интригуващо, колкото и това дали досегашният премиер на Великобритания ще успее да накара четворката - САЩ, ЕС, Русия и ООН да засвири, ако не в една и съща гама, то поне в съзвучие.

Вашингтон видя Блеър на този пост и той беше подкрепен от Брюксел. Русия се съгласи с назначението през последните дни, въпреки че май беше изненадана.

АФП цитира негово изказване, че е готов да помогне за решаване на кризата в Близкия изток. Пратеници на четворката - САЩ, Русия, ЕС и ООН, се срещнаха в Ерусалим, но след приключване на разговорите не направиха официално изявление.

Според в. „Таймс", ролята на все още премиера на Великобритания ще бъде политическа. В полза на кандидатурата на Блеър излизат чисто икономически аргументи, които допринесоха за решаването на вътрешния конфликт в Северна Ирландия.

Експерти изтъкват, че дори когато политическите преговори между католици и протестанти буксуваха - икономиката работеше и именно икономическият напредък направи възможен политическия пробив.
Авторитетът от успеха в Белфаст е добра стартова позиция за Блеър, при това подкрепена от вчерашните срещи в Шарм ел Шейх между палестинци и израелци.

Неговото слабо място обаче е Ирак. Блеър е един от архитектите на войната в поречието на Tигър и Ефрат и арабите едва ли ще забравят този факт.
Организацията вече посочи, че Блеър е неприемлив като посредник именно заради Ирак и Афганистан. Сътрудници на премиера както и самият той не казват нищо конкретно по въпроса влиза ли той в близкоизточната криза.

В последния работен ден като министър председател на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия последната среща на Тони Блеър с чуждестранен представител беше разговора с губернатора на щата Калифорния Арнолд Шварценегер.

Една от най-вероятните неизбежни линии, по които ще протече архивирането на управлението на Блеър, е тази на сравнението с Маргарет Тачър.

Наличието на афинитет и подобие между двамата е добре документирано и се простира по няколко линии.

В политическия стил и на двамата ясно се виждаше нагласата, че проектът е по-важен от институциите. Това ги караше постоянно да странят от парламента, от неговите прословути задимени стаи и дълги политически дебати.

На своите мнозинства те гледаха по-скоро като на машина за гласуване, която няма мисловната възможност да обхване амбицията на реформаторския проект. И двамата премиери се опитваха да управляват чрез свой собствен тесен кръг около кабинета.

Тачър имаше своя верен Уилям Уайтлоу, Блеър имаше своя верен Алистър Кембъл.
И двамата обичаха скоростта на управлението, динамиката на 15-16-часовия работен ден, започващ със среща с доверен съветник и завършващ със среща с премиер на голяма чужда държава.

И двамата бяха обсебени от въпроса за своето политическо наследство, накарало ги да посегнат и към войната. И двамата промениха своите партии. Тачър с нейното гениално преоткриване на личната собственост, Блеър с неговото отваряне към "средна Англия".

Силата на овладяната власт и политическата амбиция на Блеър все пак не го лишава от връзка със света на идеите, към който той посяга, за да намери ориентири, аргументи и оправдания.

Най-добре документирана остава близостта му с известния британски социолог Антъни Гидънс, чиито идеи за "третия път" най-много импонират на младия премиер особено в първите години на управление след 1997 г.

Именно оттук са развити някои важни политики на това управление като образователна, социална и здравна реформа, части от конституционната реформа, свързана с отдаването на правомощия по посока на Шотландия и Уелс.

Интелектуалната връзка на Блеър с Гидънс малко наподобява отношенията на Маргарет Тачър с Кийт Джоузеф, който дълги години я напътства и й помага да подреди своите интуиции в относително кохерентния неоконсервативен управленски проект. Недостатъчно изяснено остава влиянието на идеите на различни католически социални доктрини върху Блеър.

Оттеглянето на един от най-младите премиери в историята на Великобритания се окачествява от мнозина като край на цяла политическа епоха, а самият той - като "движеща сила за промени", макар и невинаги добри.

По време на управлението му страната изживя стабилен икономически растеж и редица успешни реформи, "с които не може да се похвали никое друго правителство от 1945 г. насам", по думите на самия Блеър.

Основно благодарение на усилията му Лейбъристката партия успя за пръв път в историята си път да спечели три поредни избори.

Според британските медии Блеър ще бъде запомнен също така и с постигането на мир в Северна Ирландия, която преди броени дни се върна към самоуправление след десетилетия на размирици.

Но най-дълго управлявалият премиер през последното столетие след Маргарет Тачър няма да бъде запомнен само с добро, посочват още медиите.
Популярността на Блеър започна да намалява още през 2003 г., когато той реши да стане съюзник на САЩ във войната в Ирак, както и заради решението му да изпрати войски в Афганистан.
Той се превърна и в първия действащ премиер, разпитван от полицията във връзка с корупционен скандал, в който бяха замесени негови помощници.

За неизбежна смяна във властта се заговори още преди две години. Още в навечерието на предишните парламентарни избори през пролетта на 2005 г. медиите спекулираха, че Блеър се кандидатира само, за да използва подкрепата, на която се ползва от британците, и да спечели вота за лейбъристите, а след това ще прехвърли отговорността на друг.

Още тогава въпреки всичките имена, които се спрягаха в медийното пространство, Гордън Браун беше смятан за най-възможния избор както заради влиянието му в сред лейбъристите, така и заради икономическата и финансовата стабилност, която успя да задържи през последните 10 години.

Причините, довели до спадащия рейтинг на Блеър, са многобройни, но като най-голямата негова грешка, която никога няма да му простят, британците определят въвличането на страната им във войната в Ирак въпреки огромното обществено неодобрение.
Неговите съпартийци пък го подложиха на сериозни критики миналата година поради отказа му да призове за прекратяване на сраженията в Ливан.

През годините общественото доверие към Блеър постоянно спадаше и от рекордната победа, която през 1997 г. му донесе 179 места в парламента, през 2005 г. той успя да спечели едва 66.

Тони Блеър ще бъде запомнен като проводник на едни от най-напредничавите правителствени проекти в сферата на спорта, независимо дали Лондон беше спечелил домакинството на летните олимпийски игри през 2012 г.

През 1996-1997 в британския спорт бяха инвестирани общо 222 млн. лири. От тях 52 млн. са дошли от държавната хазна, а около 170 млн. - от лотарията.
Десет години по-късно сумата нарасна на 580 млн., състоящи се от 390 млн. от хазната и 190 млн. от лотарията.

Въвеждането на Националната лотария при предишното правителство беше от жизненоважно значение. Въпреки това, до 1997 г. приходите можеха да се използват само за държавни проекти. Това се промени след лошото представяне на игрите през 1996 г.

През изминалите десет години парите от лотарията се използваха за директна подкрепа на много състезатели в елитните спортове.

В миналото спортистите трябваше да разчитат на благотворителни организации като Фондацията за помощ на спортистите, за да покрият разходите си за треньори, екипировка и пътувания. От 1997 г. насам обаче все повече атлети бяха пряко спонсорирани от държавата.

Домакинството на олимпийските игри значително завиши сумите, които състезателите получават от държавни източници.
През 2006 г., управителят на държавната хазна Гордън Браун обяви, че държавата ще отпусне допълнително около 200 млн. през шестте години до 2012 г. Освен това около 300 млн. ще бъдат преведени от лотарията и данъкоплатците, а други 100 млн. - от частния сектор.