София - 125 години столица на България

•Началото
•Историята
•Явлението "софийско жителство"

Градът влиза в пределите на българската държава през 809 г. и получава славянското име Средец.
От края на XIV в. до седемдесетте години на XIX в. градът, както и българската държава са под османско владичество. От началото XV в. е и последното име на града - София.

София посреща Освобождението през 1878 г. като един от основните селищни центрове в българските земи. Градът е търговско-промишлено и земеделско средище. Седалище е на санджак и има ключово място в църковно-просветните и революционните борби на българите.
Вилаетската реформа в Османската империя от 60-те години на XIX в. по френски образец засилва елементите на местното самоуправление, в което българското население заема все по-важно място.
Съгласно Закона за администрацията на вилаетите от 1870 г. в града съществува предимно изборен административен съвет с широки правомощия за решаване на въпроси от местен характер, с гарантирано представителство на различните етно-религиозни групи, функциониращ под контрола на санджак-бея.
Градската територия е разделена на 18 махали, ръководени от изборните съвети на старейшините (ихтиар-меджлиси) начело с кмет (мухтар), показва справката в електронното издание на общината sofia.bg.

Веднага след освобождаването на София на 23 декември 1877 г., за временен административен началник на града е назначен княз Оболенски, който формира първия временен градски съвет.
На 5 февруари 1878 г. за губернатор е назначен генерал Пьотр Алабин, под чието ръководство на 10 февруари с.г. са проведени избори и е формиран първият общински съвет от 12 души, начело с кмет, двама помощници и секретар. Вътрешната структура на града с 18 махали се запазва.

През октомври 1878 г. седалището на Временното руско управление се премества от Пловдив в София и това утвърждава позицията на града като ръководен център за бъдещото Българско княжество.

Член 3 на Търновската конституция от 16 април 1879 г. постановява „Територията административно се дели на окръжия, околии и общини. Особен закон ще се изработи за наредбата на това административно деление върху начала за самоуправление на общините".
Този принцип, приет единодушно от народните представители, се реализира различно от правителствата на консерватори и либерали.

На 18 август 1879 г. първото консервативно правителство обнародва Привременни правила за общинското градско и селско управление, които въвеждат нова регламентация на общинските органи.
Те въвеждат назначаемост на кмета от централната власт и създават извънреден статут на столичния град:
„Общинският съвет на град София се състои поради особеното положение на този град, като нова столица, от членове, половината назначени от княза и половината избрани".

През лятото на 1882 г., по време на режима на княжеските пълномощия, в столицата се въвежда длъжността градоначалник, който има правата на окръжен управител.
Във връзка с това през октомври с. г. градът е разделен на 4 полицейски участъка. Под влияние на издигането на столицата в полицейско отношение общинският съвет взима решение за обособяване на 4 градски части, управлявани по традиция от мухтари, представители на кмета.
Законът за общините и градското управление от 1882 г. потвърждава назначаемостта на кметовете от правителството. През лятото на 1883 г. със Закона за Столичното градоначалство, общината окончателно е приравнена в административно отношение към околия, а в полицейско - към окръг.
През февруари 1889 г., при управлението на Стефан Стамболов, по предложение на Вътрешното министерство броят на градските части е увеличен на 5. Те се управляват от комисарства, които имат собствени правилници и отговарят за административното обслужване на населението.

През юли 1886 г., правителството на Петко Каравелов, регламентира общинската власт за близо петдесетгодишен срок чрез два еднотипни закона - за градските общини и за селските общини.
Следващи френския общински закон от април 1884 г., те въвеждат т. нар. „административен режим", но при уравновесени тенденции на централизация и децентрализация. Общините се управляват от кмет и помощник-кметове (общинска управа/постоянно присъствие), избирани от пряко избран от населението общински съвет с тригодишен мандат.

Едва в края на 1918 г. коалиционният кабинет на демократи и радикали начело с Александър Малинов подготвя нов цялостен законопроект за градските общини, с отделна глава за „особени наредби за Столичната община".
Петте градски части се превръщат в четири „подкметства", а общинският съвет се състои от 50 съветници. На основата на този проект, през май 1922 г., при управлението на БЗНС е приет първият Закон за Столичната община.
Той разделя града на шест района, управлявани от деветчленни районни съвети, които избират кмет на района и двама негови помощници.

В продължение на десетилетия терминът „жителство" и още повече „софийско жителство" е обект на всестранен интерес. Терминът дължи своята популярност на една-единствена причина: почти половин век придобиването му е ограничено и дори смятано за привилегия.
До Втората световна война, както, и днес, такъв проблем не съществува. Софийски жител става всеки, който се установява да живее и работи в столицата. Промяната на местожителството не е свързана с никакви ограничения и само се регистрира в общината.

Заселването в столицата е ограничено през месец юли 1942 г. с „Наредба за предотвратяване на жилищната криза в София". Член 1 от нея изрично казва
„Забранява се заселването в гр. София и записването на нови софийски жители." Това не се отнася до лица, назначени в София на държавна, общинска или друга служба на публичната власт. Временно пребиваване е възможно с полицейско разрешение в случай на болест, гостуване или командировка. Изключение се прави за учащите.

Предвидено е и принудително сгъстяване на живеещите в София - собственикът на свободно жилищно помещение е длъжен да го даде под наем, и то само за жилищни нужди.
По-късно жилищната площ, която едно семейство може да заема, е ограничена: на двама души - една стая; на едно семейство, домакинство или на отделните им членове - не повече от едно жилище в Столична голяма община.

Същата материя е разработена още веднъж, този път по-подробно и по-прецизно, в края на следващата 1943 г. с „Наредба за временно облекчение на жилищната криза и за запазване общественото спокойствие и сигурност в София".
Тук е повторена забраната за заселване в столицата и са изброени изключенията от това правило: назначените на държавна служба със заповед на министър, собствениците на имоти в София, сключилите брак с жител на града, болните и възрастните роднини на софиянци и при определени условия бившите софийски жители.
По-подробно е регламентирана и възможността за разрешаване на временно пребиваване в града. Глава трета от наредбата се отнася до случаите и начините на „отнемане правото на софийски жители", което означава изселване от София.

Наредбата е изменена през март 1945 г. и през февруари 1947 г., като се запазва същността й. Главното е, че се разширяват възможностите за временно пребиваване на работници и се дава право на министъра на вътрешните работи „по изключение" да предоставя жителство на лица, неотговарящи на условията в наредбата, „когато заселването им в София се налага от много важни стопански, културни или обществени съображения".

Наред с това от есента на 1944 г. въпросите, свързани с придобиването, наемането и отдаването под наем на жилища, са отделени в „Наредба-закон за уреждане на жилищния въпрос", засягаща Голяма София и селата Малашевци и Орландовци.
С нея се затвърждава правилото, че право на жилище в София имат гражданите, които имат право и на софийско жителство. Същевременно някои категории лица (болните роднини за гледане, сключилите брак със софийски жители, и др.), могат да получат софийско жителство само ако не претендират за жилище.

Макар и уредени в множество документи, начините за получаване на софийско жителство остават в общи черти едни и същи. Те могат да се разделят в няколко групи

•назначаване на ръководна работа или на работа чрез конкурс
•назначаване на дефицитни работници и специалисти
•сключване на брак със софийски жител и образование

Софийско жителство получават и жителите на присъединяваните към столицата села. При административните промени от 1947,1954,1958,1961, 1971 и 1978 г. част от София стават села с общо над 134 хиляди жители към съответните години. Те дължат голямата част от населението си на заселници поради близостта си до София.
Същевременно жителите на села, подчинени административно на София, имат жителство за съответните селища, но и за тях могат да се прилагат ограниченията за заселване в столицата.