На Велики четвъртък, 16 април 1925 г., обществото в България е потресено. Най-тежкият терористичен акт в историята ни, отнел живота на стотици и отприщил вълна от насилие, разтърсва центъра на столицата.

Крайно лявото крило на Военната организация на Българската комунистическа партия посяга на съборната църквата „Света Неделя".

По това време страната е разкъсвана от политически убийства и терор. След провала на Септемврийското въстание през 1923 г., БКП е забранена и срещу активистите й е предприето масово преследване.

Промени в Закона за защита на държавата увеличават правомощията на властите и смъртна присъда се полага не само за дейците на БКП, но и за тези, които им помагат и ги укриват.

Комунистите също отвръщат с вълна от насилие - военната им организация, ръководена от о.з. майор Коста Янков и Иван Минков, подготвят малки терористични групи, които осъществяват единични акции.

Идеята за взривяване на храма, се заражда месеци по-рано, когато тя започва да се използва за складиране на оръжие и боеприпаси. Клисарят Петър Задгорски е вербуван от дейци на нелегалната комунистическата партия и с негова помощ църквата става част от план за елиминиране на политическия и военен елит на България, включително и на монарха. Този план не е одобрен от Георги Димитров и Васил Коларов.

Въпреки това Военната организация започва организирането му. С помощта на клисаря в църквата са внесени 25 кг експлозив. Замислено е политици и военни да се съберат в църква на опелото на високопоставена личност.

На 14 април пред църквата „Св. Седмочисленици" е убит о.з. генерал Константин Георгиев, депутат от управляващия Демократически сговор и учредител на Военната лига.

След два дни в „Св. Неделя" се събират стотици граждани, дошли да се сбогуват с ген. Георгиев. Лично софийският митрополит Стефан, бъдещ български екзарх, води службата. Траурното шествие е толкова многобройно, че се налага ковчегът да бъде преместен по-напред, отдалечена е от колоната с взрива.

В 15.20 часа експлозията разлюлява храма и главния купол пада върху множеството, събрало се в църквата. 150 човека намират смъртта си под развалините, десетки умират по-късно от раните си, около 500 се отървават само с наранявания. Сред загиналите са основно невинни граждани, включително и деца. Случайността спасява представителите на правителството, но военните дават десетки жертви.

Цар Борис III закъснява за службата. Друг атентат спасява живота му - на 14 април автомобилът на монарха е нападнат в прохода Арабаконак. Главният му ловджия Петър Котев и ентомологът проф. Делчо Илчев са убити. Царят оцелява и на 16 април отдава последна почит на приближените си, заради което закъснява за опелото на ген. Георгиев.

Терорът поражда терор. Вечерта на 16 април е обявено военно положение. Военният съюз с подкрепата на правителството започва масови репресии срещу опозицията, без значение дали имат нещо общо с атентата. Смъртни присъди получават Петър Задгорски, подполковник Георги Коев, в чиято къща се укрива и е убит Иван Минков, и Марко Фридман, ръководител на секция във ВО.

Задочно на смърт са осъдени и Станке Димитров, Петър Абаджиев, Димитър Грънчаров, Николай Петрини и Христо Косовски, като последните трима вече са убити през предходните седмици.

Без съд и присъда са екзекутирани около 500 противници на управляващите. Натъпкани в чували убитите са погребвани в безименни гробове или зациментирани в подземията на казармите. Развихрилият се терор отнема живота и на редица интелектуалци.

Безследно изчезват поетът Гео Милев, заради изобличителната си поема Септември и журналистът Йосиф Хербст, който в статиите си открито критикува режима на сговорситкото правителство.