Г-н Фосколо, като човек от смесен брак, живял по-значимата част от съзнателния си живот между България и Франция, прекарал няколко години като политзатворник в нашата страна, вие сте наблюдавали нещата от различни позиции.
След като чухте тези дни многобройните мнения по повод  20-годишния юбилей от падането на комунизма, каква равносметка бихте направили за българския преход?
Бих могъл да отговоря само със следното изречение: въпреки че представя външните белези на демокрация, и че е влязла в Европейския съюз, България от 20 години живее в условията на перестройка, т.е. на успешно мутиралия стар режим.
Ако трябва да разясня тези мои съждения, позволете ми да започнем от по-отдалеч във времето и пространството и затова да се пренесем в Кремълските покои в началото на 80-те години. Ако някой помни, тогава само за три години начело на КПСС се смениха четирима Генерални секретари, а това съвпадна с усилването на икономическия спад в Съветския съюз и неговата зона на влияние.
Още 70-те години мислещите глави в КГБ бяха усетили опасността от срива на съветската система, който би повлякъл и тях, заради което преминаха в настъпление за да оцелеят.
Дългогодишният началник на КГБ Юрий Андропов ясно виждаше причината за фалита в склерозиралата се корумпирана партийна номенклатура. Затова той и подчиненото му ведомство бяха решили да изземат от КПСС юздите на властта, но поради скоропостижната кончина на Андропов изпълнението на задачата се падна на един от най-верните му ученици и последователи: Михаил Горбачов.
Последният, станал Генерален секретар благодарение на влиянието на висшия състав на КГБ, без отлагане обяви стратегия за спасяването на Съветския съюз, стратегия наречена „Перестройка", придружена от „Гласност".
Перестройката, всъщност не е била нищо друго, освен последен и отчаян опит на съветския комунизъм да спаси своите хора, като пожертва партията и идеологията и приеме някои външни черти на т. нар. от тях буржоазната демокрация, за да получи от Запада животоспасяващите за системата милиарди долари, необходими за безкръвното оцеляване.
(Това най-ясно обяснява френският политолог Тиери Волтон в книгата си „КГБ на власт"; издателство ФАМА, 2009.)
Тук не бива да пропусна уточнението, че въпросните перестройката и гласност нямат нищо общо с Демокрацията, която, както вече всеки знае е режим на правова държава, управлявана от автентична парламентарна система, при наличието на независима съдебна власт и в присъствието на активно гражданско общество.
Обаче експериментът, измислен от КГБ и приложен в Съветския съюз и в подвластните му европейски държави, глобално не успя, освен на две места :
Едното от тях се оказа по-голямата част на съветското пространство, където след хаотичния Елцинов епизод КГБ се възвърна на власт в Путино-Медведиева Русия ; същото се случи в Беларус и азиатските  републики, но не и в прибалтийските.
Другото място е България, в която единствена от всичките бивши сателитни държави от Средна и Източна Европа, перестойката успя да се наложи с някои варианти като траен модел за управление. 

Защо Горбачовата перестройка не успя в повечето бивши европейски народни демокрации?
Днес вече не малко архиви проговориха и историческите анализи са налице. Колкото и добре да е бил изграден сценарият за запазването на властта посредством перестройката, той на повечето места в Европа просто се изплъзва от управлението на КГБ и изненада световните играчи, които по онова време, освен Горбачов бяха Рейгън, Тачър, Кол и Митеран.
А това стана защото те бяха пренебрегнали ролята на позабравените народи от Източна Европа, които неочаквано се намесиха в играта.
Наистина, ако принципът за премахването на Берлинската стена беше приет от Горбачов и то срещу заплащането от Кол на 15 милиарда долара, той беше предвиден да влезе постепенно в изпълнение и да се проточи най-малко 10 години. Така че, както самите те си признаха, на 8 ноември 1989 г. Генералният секретар на КПСС, но също президентите и премиерите на САЩ, Великобритания, Германия и Франция, не предполагаха, че на другия ден източногерманският народ самоволно ще преоделее с телата си стената и повлече след себе си другите народи зад желязната завеса.
Впрочем на 19 август 1989 г. при малкия град Шопрон в Унгария телените мрежи на тази завеса разделяща Еврова бяха срязани от напиращите да преминат на австрийска територия източноевропейски граждани. А в Полша още през пролетта неочакваният играч - народът, беше вече наложил некомунистическото правителство на Мазовиетски-Балцерович.
Ако всичко това се случи, без да прозвучи на Изток ревът на съветските танкове, то е защото веднага след погребението на неговия предшественик Черненко, Горбачов събра дошлите на поклонение комунистически лидери на Източно Европейските страни, за да им каже, че отсега нататък ще трябва да се оправят сами и повече да не разчитат на съветска интервенция в случай на вътрешни проблеми.
Така че в последните години на 80-те народите на Изток прозряха, че Червената армия повече няма да дойде.
Те, и шепата активни опозиционери, наричани от западните медии дисиденти, бяха вече в състояние да се вслушат в библейското увещание на папа Йоан Павел ІІ, изречено на 22.10.1978 г.: „Не бойте се!" (Матей 28:10). Така освободените от страх народи се освободиха от народните демокрации. 

А защо това не се случи в България?
Днес всеки ясно разбира, че без 9 ноември в Берлин, не би и имало и 10 ноември в България, макар че двете събития са от съвсем различно естество. В Берлин героят на деня е бил източногерманският народ с неговите постоянни и дръзки улични демонстрации, прераснали в масово физическо преодоляване на човеконенавистната стена.
Докато при нас героите са трима номенклатурчици-перестройчици, които пенсионираха с почести стария диктатор по настояване на Москва и по маниера, с който малко преди падането на стената беше отстранен от другарите си в ГДР сталинистът Ерих Хонекер.
Тук действията си оставаха в кадъра на предвидения сценарий на перестойката, но това не значи, че подобно на Германия, Полша и Унгария, не е било възможно и ние да използваме перестройката, за да я заменим с Демокрация, както например стана в Чехословакия на 17 ноември 1989, когато опозицията начело с Вацлав Хавел и хората от Харта 77, упорито отстояха на милиционерските палки и за 48 часа отстраниха окончателно от власт не само старото ръководство, а и комунистическата партия въобще.
Подобно другите източно европейци този звезден миг, Бог или съдбата, предостави и на българския народ на 14 декември 1989, когато улицата беше набрала достатъчно енергия, воля и смелост, за да преминем и ние от перестройка към Демокрация. Но не би, шансът беше проигран!

Кои са причините и в този случай да се отличим?
Пряката причина е, че в този ден когато множеството около Народното събрание се радикализира до степен да иска освен отпадането на член 1 от Конституцията и снемането на БКП от власт, онези които бяха се провъзгласили за единствени опозиционни лидери, вместо да обуздаят провокаторите и насърчат народа към твърдост и постоянство в провеждането на мирна, безсрочна окупация на площада, извършиха точно обратното, настоявайки хората да се разотидат по домовете.
Това поведение никой от повелите подобни демонстрации в бившите народни републики не прояви. Онези лидери, които проиграха съдбата на българската Демокрация тогава бяха най-вече водачите-дисиденти от елитарния „Клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България", чиито най-радикални въжделения се състояха в това режимъг да открехне прозорче, за да влезе глътка свеж въздух, но не и прочистващия буен полъх на промяната. До явните подставените агенти в техните редици е имало разбира се множество хора, които искренно са желаели нещата да се променят, но само в кадъра на горбачовата перестройка и с благословията на Москва.
Възможността да падне комунизма и България да се радва на Демокрация беше отвъд менталния хоризонт на тези люде, липсвало им е просто политическото прозрение, а може би най-вече не им е достигал кураж
 Всъщност до голяма степен дължиме окопаването на комунизма в България под форма на перестройка, т.е. на мутренска фасадна демокрация на тяхното малодушие и липса на политическа далновидност.
А на тези от тях, които днес прехвърлят вината за неслучилото се върху незрелостта на българския народ или в най-добрия случай оправдават себе си с неопитното си аджамийство в политиката, трябва да напомня, че опитни, печени в борбата опълченци против комунизма е имало, но вместо да ги привлекат за съвет и помощ, нашите дисиденти не само бягаха от тях като дявол от тамян, а правеха всичко възможно за да ги очернят и в край на краищата успяха да не ги допуснат до микрофоните на трибуните

Да, но дисидентите се оправдават с риска от кръвопролития, който бил проличал от изпуснатите от Петър Младенов думи: „Да дойдат танковете!" и действително в съседна Румъния падането на режима бе съпроводено поне с 1 000 човешки жертви.
Трябва ясно да се подчертае, че тогава българското положение нямаше нищо общо с румънското. Там налудничавата двойка Чаушеско отказваше да се подчини на горбачовия диктат, за което плати с живота си и стана причина за много невинни човешки жертви.
При нас обаче вече месец как Тодор Живков беше отстранен и за разлика от Чаушеско и дори от Хонекер, който твърдеше, че ще стреля, се беше примирил с положението.
От друга страна превратаджиите-перестройчици бяха съвсем наясно, че след като Москва няма да интервенира, безполезно, а и дори контрапродуктивно би било за тях да ползват сила. Когато слушам нашите дисиденти да изтъкват като тяхна изключителна заслуга спестяването на кръвопролития, ще ми се да им припомня, че никъде в съветската зона такива не се случиха, а само в бивша Югославия, която беше извън сферата на влияние на КГБ. Така че кървавата баня е удобен мит, тъй като подобно нещо в България КГБ не би допуснал.

Но много от днешните медийни фигури твърдят, че в България не е имало друга опозиция освен перестроечната?
Това само показва нивото на историческа заблуда, в която се намира българското обществено. Това ме предизвиква да се върна на тази тема, която впрочем засегнах току-що и ме задължава да извърша едно по-глобално изказване по въпроса.
Постоянният нихилизъм, който се изразява в твърдението, че незгодите в България били плод на някакво си генетично увреждане на българите и че като била приела безропотно съветизацията още от начало, България е станала най-верния сателит на Москва, е също част от най-вредните митове. (Тези твърдения, уви най-често срещани при десницата са преминали на Запад като аксиома.)
Нека напомня, че когато идва на власт с помощта на съветското оръжие, болшевишката секта в България наброява не повече от 15 000 души. Когато говорим за най-верен съюзник на Съветския съюз това се отнася единствено до поведението на българските управници комунисти, които за разлика от колегите им, и те комунисти в останалите страни от Източна Европа, никога не са защитавали националните интереси на страната си.
Те никога, дори мислено не са се опъвали на съветското опекунство, докато, колкото и да са били комунисти, Гомулка и Ярозелски в Полша, Имре Наги и Януш Кадър в Унгария, Дубчек и Свобода в Чехословакия, та дори и Чаушеску в Румъния, понякога са предпочитали да застанат на национални позиции, което често пъти в момента е изглеждало безнадеждно, но спомогна за създаването по-късно на благоприятна обстановка за промени.
Второ, забравяме, че световно признати историци като Робърт Крамптон, Ф. Оти, Насим Орен, Жозеф Родшил пишат, че след войната от всички страни под съветска окупация, опозицията при избори печели процентно най-много гласове в България, също така пишат, че ние сме страната, където най-дълго - до края на 50-те години, е имало неподкрепена от никоя велика сила въоръжена съпротива и че тя е обединявала повече Горяни, отколкото партизанското движение от 1941 до 1944 г. Проучванията на проф. Владимир Мигев относно съпротивата на селото срещу колективизацията показва, че тя е била по-масова и от тази на руските мужици в 30-те години.
Тогава жени са лягали пред тракторите на колективизаторите, цели области, цели села са възставали и са били обграждани от милиция и вътрешни войски.
Кой също знае днес, че през май 1953 г. британският всекидневник „Гардиан" пише, че първата постсталинска стачка в съветската зона е избухнала в Пловдив и че за да се усмирят стачкуващите тютюноработници разтревожена партията праща изпадналия в немилост Антон Югов. Това събитие предшества с месец вълненията в Източен Берлин, започнали на 17 юни същата година.
С тези уточнения не търся да величая българщината, което би било поведение не по-малко вредно от нихилизма. Просто искам да подчертая, че когато Хрущов през пролетта на 1956 година се качва на трибуната на ХХ-тия конгрес на КПСС за да развенчава Сталин, за разлика от средноевропейските социалистически републики, в  България гражданското общество, интелектуалната общност и националната идентичност са вече разгромени.

Защо според вас България също се отличи и с неотбелязването на 20-годишнината от падането на комунизма в Европа ? Българите страдат ли от амнезия ?
Липсата на ентусиазъм при отбелязването на юбилея се разбира от горе казаното, тъй като не може да се празнува за нещо, което не се е случило или се е провалило. Колкото и да злословят срещу себе си, българите все пак имат чувство за чест и свян. В случая българското общество реагира като всяко изнасилено същество, което търси спасение в амнезията. Терминът изнасилване може да звучи грозно, но е най-подходящ, за да окачестви това, което се случи след Девети септември при принудителното съветизиране на България.
Есента на 1944 г. българското общество е било най-неподходящото и най-негодно за прилагането на съветския модел, защото в България не е имало нито едри земевладелци, нито аристокрация, а 80 % от семействата са били селяни и 80 % от тях - собственици на земите, дюкяните и работилниците си. Това е главната причина за силната съпротива, оказана от българите докато бъдат насилени да приемат комунистическия режим.
Парадоксално е, но знае се, че вместо насилниците да бъдат заклеймени, чувството за вина и срам от омерзението обзема жертвите. При отсъствие на катарзис това довежда похитените до отчаяния стремеж за отричане на случилото се, всеобща апатия, осеяна с параноя, прехвърлянето на понесеното насилие върху други и дори посягане върху себе си. Това между другото обяснява сегашната апатия, параноя, агресия, амнезия и национален низихилизъм в българското общество.
Днес прерастването на българската перестройка в съвременна Демокрация е по-трудно постижимо отколкото, ако това беше станало на 14 декември 1989, защото обществените похитители са се окопали в ежедневието на нацията и дори в съзнанието на гражданите.
За финал искам да каже, че ако кандисах да споделя горе казаното, това не е нито от желание да полемизирам или да уязвявам когото и да било, а още по-малко от суета.
За съжаление трябва да призная, че общо взето  нашето поколение се провали, от постъпката си нищо не очаквам, и с нея нищо друго не целя, освен да предам на младото поколение на България щафетата, която получих от предшествениците си за да имат някакъв шанс те да изградят живота си в по-малко заблуда и в повече светлина.