Спас Ташев, бивш зам.председател на Агенцията за българите в чужбина, пред Биволъ

Г-н Ташев, на 3-ти септември в Скопие беше затворената предпремиера на скандалния филм „Трето полувреме", който стана повод за реакция в Евроинституциите. На нея са поканени акредитираните дипломатически мисии в Р Македония, но не са присъствали български представители. Защо?
Ако наши представители присъстваха на предпремиерата, пред тях щеше да има две възможности: или при някоя сцена, показваща българите като агресори, да напуснат прожекцията, или да останат до нейния край. При евентуално напускане скандалът щеше да се разрази веднага на територията на Р Македония. Липсата пък на реакция и оставане до края означава съгласие, което би създало огромно напрежение сред обществеността в България. Така че полезният ход е бил именно неприсъствието.

В България все още малцина са тези, които са гледали филма и имат пълна представа за него. На какво се основават тогава българските реакции срещу този филм?
Засега е обявено, че премиерата на „Трето полувреме" ще бъде на 15-ти септември /събота/ в Битоля по време на кинофестивала „Братя Манаки". Логично е, когато един филм официално не е представен, малко хора да са запознати с него. За съдържанието на филма съдим основно по публикациите за него в македонската преса. Освен многобройните журналистически материали, налични са и статии и интервюта на самия режисьор на филма Дарко Митевски.
Изчел съм всичките тези публикации и със съжаление трябва да констатираме, че става въпрос за поредната антибългарска манипулация. Това не са вече познатите ни фалшификации на историята, а е налице пълна размяна на ролите на персонажите. Тук обаче дебело трябва да се изтъкне, че тези днешни манипулации имат своите дълбоки корени в миналото, а в наш ущърб е, че ние като българи още навремето не сме реагирали, което не говори добре за външната ни политика.

Какви са манипулациите и с каква цел?
Ами става въпрос за една груба фалшификация на историята на футболния клуб „Македония", която е инспирирана от сърби. През 1975 г. в Скопие сърбинът Душан Станимирович написа статия за македонския прогресивен спорт под наслов „Принос към въпроса за ролята и заслугите на СК „Македония" от Скопие в народния отпор срещу българската окупация". Това е една абсолютна измислица в духа на столетната антибългарска пропаганда в тези земи. Почти 40 г. по-късно режисьорът Дарко Митревски поема тази фалшифицирана история и я претворява във филм.
Самият Дарко Митревски е половин етнически сърбин. Ето как нагледно пропагандата на комунистическа Югославия, която някои наричат Сърбославия, днес продължава да се провежда в съвременна Македония.

А кое конкретно е изопачено във филма „Трето полувреме"?
Основните фалшификации са две. На първо место това е историята на футболния клуб „Македония", който е представен като борец срещу българите. Това е пълен абсурд. Именно българската власт след 1941 г. създава ФК „Македония", негов председател е инж. Димитър Чкатров от Прилеп, а член на Управителния съвет е Димитър Гюзелев от Дойран. И двамата са видни дейци на ВМРО, като студенти са членували в Македонската младежка тайна революционна организация, но през 1927 г. са разкрити от сръбските власти. Чкатров е осъден на 10 години затвор, а Гюзелев на 20, от които излежава 5.
И двамата, като български патриоти, се включват в създаването на Българските национални акционни комитети през 1941 г. и активно съдействат на българската власт в Македония. Гюзелев дори става директор на радио Скопие, което се явява един от основните лостове на българщината. През 1943 г. техните имена са обсъждани като евентуални министри на правосъдието, или на външните работи в София, и то с оглед на евентуален външнополитически завой на България към сближаване с англо-американците. Заради тяхната родолюбива дейност, през 1945 г. те са осъдени на смърт в Титова Югославия. Така че да се приписват някакви антибългарски прояви на ФК „Македония" е гавра с паметта на Чкатров и Гюзелев.
Другата фалшификация е около депортацията на евреите във Вардарска Македония през 1943 г. Връзката на това събитие с филма става през съдбата на треньора на ФК „Македония" Илеш Шпиц, който е евреин и е трябвало да бъде депортиран. Това обаче не се случва, защото инициативата за спасяването на Илеш Шпиц тръгва именно от Чкатров и Гюзелев.
През 2008 г., когато пребивавах в Скопие, бе публикувана единствената засега статия, която обективно изнася фактите. Авторката Лиляна Дамовска, която добре е познавала Илеш Шпиц, написа, че той „никога не се оплака за това, което му се случи, но имаше искрена и трайна благодарност за скопяни, които му спасиха живота. Мълчеше, защото вероятно знаеше кой му спаси живота и при какви обстоятелства... Спасителят на Шпиц, председателят на клуба Чкатров и членът на Управителния съвет Димитър Гюзелев през 1945 г. били обявени за народни неприятели и били разстреляни". Ето я истината.
Противно на нея в разпространените от самата Р Македония трейлъри на филма се вижда как български войници разстрелват евреи, или ги депортират с вагони, на които с огромни букви на латиница е изписано BULGARIA. Това е една чудовищна лъжа. Тя дори надхвърля досегашните мащаби на македонистките фалшификации, тя има за цел морално да уязви България, да очерни нашия образ по света и да отнеме огромния капитал на българския народ като спасител на българските евреи.

През тази година вие издадохте документална книга за депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието. Какво разкрива вашето изследване?
Да, написах подобна книга. Дори съвсем наскоро тя бе издадена и на английски език благодарение на евродепутата Станимир Илчев. В Мексико и Аржентина бе издадена на испански. През тази седмица бях включен в правителствената делегация, която посети Израел. На 11 септември бяхме в Яд вашем в Ерусалим. След официалната церемония аз и още двама членове от делегацията останахме в Яд вашем и водихме дълъг разговор за историята на еврейската общност в България и за нейното спасяване в годините на Холокоста, което е уникално явление в европейската история.
По време на тази среща представих и подарих екземпляри от моята книга. Излишно е да казвам, че интересът към тематиката за депортацията и смъртта на повече от 11 хиляди македонски и беломорски евреи бе огромен.
Изтъкнах няколко основни факта: През 1941 г. Югославия и Гърция са победени и окупирани от Германия. В тези военни действия България не участва. Впоследствие Германия отстъпва на България част от правата си, по силата на подписаната капитулация. Но съгласно протокола за това отстъпване, статутът на тези земи ще бъде уреден след края на войната. Затова официалният термин, който германците използват по отношение на българското присъствие в Македония, е администриране.
В същото време големите стопански предприятия остават германска собственост, а през цялото време там пребивават германски войски. Това са рамките, които определят правният статус на външните евреи. Поради тези причини те не стават български поданици, а остават югославски /респективно гръцки/ т.е. на практика германски военнопленници.
Действително, през март 1943 г. български полицаи участват при вдигането на македонските и беломорските евреи и транспортирането им до транзитните лагери в Лом и Скопие. Документите обаче са повече от категорични. В тези два града германската полиция официално поема контрола над евреите. В Скопие са натоварени на три германски влака, в Лом са качени на три югославски и един австрийски кораб. Охраната на тези транспорти е германска. Германци поемат депортираните в лагерите на смъртта, нацисти извършват и самите убийства.
По време на тези събития няма македонски, или беломорски евреи, убити от българи. Тези факти са твърдо установени както с документи, така и с фотографии и дори документални киноленти. Въпреки, че водихме подробни разговори, никой от присъстващите на срещата не възрази срещу моите доводи.
Тук искам да добавя и нещо много важно. Документите говорят, че български войници не са участвали пряко във вдигането на евреите от домовете им. В „Трето полувреме" обаче са показани именно български войници да депортират или дори да разстрелват евреите.
С оглед на фактите, на македонските пропагандни твърдения срещу България трудно ще повярват по света, но това не означава, че ние трябва да мълчим срещу тези извращения. Защото не бива да забравяме гьобелсовия принцип в нацистката пропаганда, че една лъжа, повторена сто пъти, става истина.

Имате ли информация как в чужбина възприемат филма „Трето полувреме"?
Ами както казах, все още малко хора са го гледали. След предпремиерата му в Скопие се свързах с мои бивши колеги от други дипломатически мисии в Скопие, които са били на единствената за сега официална прожекция. Не съм кинокритик, но тук ще си позволя да представя думите на един от тях: „филмът е треторазряден" и ако не е била раздуханата в медиите интрига, едва ли някой би му обърнал сериозно внимание.
Има обаче и едно друго мнение на мой колега от филмовата индустрия в Македония, което заслужава да бъде проучено. Според него много елементи в „Трето полувреме" са взаимствани, или направо плагиатствани от един стар сръбски филм „Монтевидео", който има подобен футболен сюжет, но този път между България и Сърбия, но в който все пак побеждава спортната етика.
Надявам се, че кинокритиката ще обърне внимание на това твърдение и ако то се окаже истина, нека филмът да получи и съответната професионална оценка.

Какви предизвикателства стоят пред България по този въпрос?
Догодина се навършват 70 години от спасяването на българските евреи. Акцентът трябва да бъде поставен именно върху това събитие, защото е единственото по своите мащаби в света. Големи европейски нации с дълбоки демократични традиции не направиха това, което направи българският народ за своите съграждани евреи. Разбира се, това българо-еврейско приятелство се корени дълбоко назад във времето, защото евреи са помагали на Левски, укривали са наши революционери, евреи са били членове на ВМРО, почти 1000 евреи са загинали във войните на България за нейното национално обединение. Така в окопите се е родило братство, което издържа изпитанията на времето. Популяризирането на тези факти у нас и по света само ще издигне образа на България и със сигурност ще бъде предпоставка за бъдещи национални успехи и гордост.