През годините София филм фест безспорно се превърна в голямо събитие, което всяка година разширява своите мащаби.

И въпреки че организаторите не пропускат да изтъкнат този факт, ние не можем да им се сърдим, защото такива неща може само да ни радват.
Защото чрез този фестивал получаваме накуп едни от най-интересните световни заглавия и си даваме почивка от изтощително тривиалните и клиширани холивудски продукции (има изключения, разбира се).

Е, не е като да няма и слаби попадения на София филм фест, но това е неизбежно - тази година например ни бяха предложени над 100 игрални филма.
Точно тук идва и разочарованието на някои, които критикуват разрастването на фестивала - програмата била изпълнена с много плява, на кого му трябват толкова заглавия, защо вместо на качеството се набляга на количеството и т.н.

 Трябва да признаем, че в известна степен имат право, но от друга страна, за истинския киноман какво по-хубаво от голямото разнообразие.
Е, редовият зрител се вижда в чудо какво от всичко да си избере, но и тук има тръпка - експериментираш, докосваш се до нещо, с което досега не си се сблъсквал.
Ако имаш желание, разбира се.

Тазгодишното издание на фестивала отстъпваше като съдържание на предишното, като едно от обясненията е, че последната Киномания ни показа доста заглавия, които по принцип сме свикнали да гледаме на София филм фест.
Двете най-големи кино панорами у нас все повече се доближават и може би съвсем скоро ще си заприличат дотолкова, че да ги различаваме само по имената, а не по тяхната концепция.

Тази година всичко започна с копродукцията с българско участие "Гуча", която спечели и наградата на публиката.
Балканска история за забранена любов и много музика. Пак балканска, разбира се. Жизнерадостен филм, който лесно отлита от съзнанието.

Един от главните акценти на това фестивално издание бе най-награждаваната европейска лента, която спечели и Оскар за най-добър европейски филм - "Животът на другите". Хич неслучайно при това.
Силните актьорски превъплъщения и добрият сценарий ни показаха немското кино в една много добра светлина.

С немско участие бе и последната творба на прочутия Пол Верховен "Черната книга", която ни върна към времето на Втората световна война. Една история за надежда, любов, борба и предателство - от режисьора, чието име се свързва най-често с "Първичен инстинкт".
Който обаче очаква нещо подобно, може смело да си потърси друго.

"Инланд Емпайър" - най-новата рожба на уникалния Дейвид Линч. Този път май се е престарал и това рефлектира в прожекцията с най-много преждевременно напуснали зрители.
Наистина, за да изгледаш последното творение на мистър Линч, се изисква солидна доза търпение. И как няма да е така, след като реално погледнато, "Инланд Емпайър" е филм без сценарий, филм, който дава израз на призрачните видения на режисьора - а когато това продължава 3 часа, положението наистина става тежко.
Наскоро срещнах чудесно определение за филмите на Линч, което важи в абсолютна степен за последната му лента - "Не зрителят гледа филмите на Линч, а те гледат него". Е, нормално бе, че някои се почувстваха неудобно.

Друго легендарно име - Тери Гилиъм, също бе представено с провокативна лента - "Земя на приливите". Комбинацията между "Алиса в страната на чудесата" и хичкокски трилър може да звучи доста странно, но дава немалка представа за съдържанието на "Земя на приливите".
Определено филм, който не е за малки деца - за жалост техните родители разбраха това, след като вече ги бяха завели и се наложи бързичко да се оттеглят от битката с шантавите визии на Тери Гилиъм.

Не може да пропуснем с лека ръка и "Неудобната истина", която засяга прекалено сериозния проблем за бъдещето на човечеството. Или как хората се гаврим с природата и ако продължаваме в същия дух, тя много скоро ще ни го върне - по безпощаден начин.
"Просветителят" в случая е бившият американски вицепрезидент Ал Гор, който умело ни посочва пътя към бездната и ни кара да се замислим внимателно, защото положението наистина изглежда страшно.

С новия си филм "Служих на английския крал", чието действие се развива в началото на 20-и век, Иржи Менцел за пореден път доказва, че неслучайно е сред най-големите имена на киното.
Един от най-високобюджетните чешки филми показва провалите и успехите на амбициозен сервитъор, който постоянно се измъква сух от житейските ситуации и като че ли винаги остава встрани от световните събития.
С актъорското си изпълнение в ролята на младия Ян Дите блести българинът Иван Бърнев.

Друга очаквана лента бе "Вятърът над ечемичните ниви", посветена на войната между ирландци и британци. Английският режисьор Кен Лоуч майсторски не заема нито една от двете страни, но по ирония на съдбата точно това му навлече критики и от двете държави.

Благодарение на "Последният крал на Шотландия" разбрахме защо Форест Уитакър спечели Оскар за най-добра главна роля. Превъплъщението му в образа на диктатора Иди Амин е неотразимо - напълно достатъчна причина да гледате филма.

Традиционно бе уважено и името на магьосника Ким Ки-дук. И докато "Лъкът" бе в типичния приказен стил за корееца, то най-новият му филм "Време" се развиваше изцяло в градска среда, но осезаемо издишаше и се превърна в разочарование за феновете му.
Особено след брилянтния "Стик номер 3", който закри миналогодишното издание на фестивала.

Имахме възможността да наблюдаваме и първата комедия на датчанина Ларс фон Триер - същия, който заедно с Томас Винтерберг създаде манифеста "Догма ‘95". Определено бе интересно как майсторът на трагедиите се е справил с първия си опит да направи смешен филм.
Е, донякъде е успял, но си личи, че още е зелен в тази област, защото "Големият шеф" има доста ръбове за изглаждане, но стига критика - да не забравяме, че ценим Триер за други работи.
Приемаме, че е искал да се разнообрази и чакаме "Вашингтон" - завършека на трилогията за американското общество, която започна с чудесния "Догвил" и достойното продължение "Мандерлей".

Датската кинематография отново ни убеди в своите качества. "Изкуството на плача" и "След сватбата" затвърдиха закономерното в последните години мнение, че киното с печат "Дания" е на много високо равнище.

За сметка на това пък френските заглавия, както обикновено, бяха противоречиви. И това е съвсем логично, при положение че в по-голямата си част съвременното френски кино е или претенциозно ("Отровни приятели"), или извратено ("Шейтан"). За съжаление изключенията ("Време за раздяла") не са много често срещани.

"12:08 на изток от Букурещ". Румънски, разбира се. Нашите съседи ни демонстрират как без почти никакви финанси може да се направи интересен филм, който повдига въпроса имало ли е наистина революция на 22 декември 1989 г. - деня, в който Чаушеску пада от власт.

Балканското кино бе представено и един от европейките хитове за 20006 г. - "Гърбавица" - тъжна история за белезите, които войната оставя след себе си. Времето минава, но спомените остават, колкото понякога да ни се иска да избягаме от тях.

Сръбският "Оптимистите" ни показва пет истории, в които героите сграбчват с последни сили спасителната длан на надеждата. А жаждата за по-добър живот е толкова неистова, че замъглява погледа им пред безпощадната и смазваща реалност.

Не остана незабелязана и македонско-холандската копродукция "Боли ли", представена като първия балкански "Догма ‘95" филм. Това само по себе си предизвиква достатъчен интерес, но на всичко отгоре филмът има добри моменти и заслужава да се види от хората, които харесват този тип кино.

Една от най-приятните изненади бе швейцарският "Витус". Топла история за дете-чудо и огромните амбиции на неговите родители. В един момент обаче момчето не издържа и решава да се "раздели" с таланта си. Майка му е в шок, но Витус се чувства чудесно и въобще не си пилее времето...

Доживяхме и България да е страната, в която да се състои световна премиера. Това се случи с копродукцията между САЩ и България "Размени", която е политически трилър, приютил под крилото си артисти като Коста Цонев, Стефан Вълдобрев и дори Руши Видинлиев, както и няколко техни американски колеги.
Зрителите в претъпканото кино "Люмиер" имаха щастието да почустват и какво е усещането да гледат филм чрез новата HDTV технология. Дори и само заради амбициозния замисъл си струва да погледнете какъв е крайният резултат.