България пак успя лошо да се прочуе в световния медиен обмен. Този път с откровената простотия на няколко дузини селяни, които се опитаха да скрият собствената си нищожност, безчовечност, духовна и интелектуална недъгавост зад величави в немитите им уши лозунги „България - за българите!", „Не искаме цигани в наше село!"

Искам да подчертая, че в случая думата „селяни" тук не определя месторождението на един или друг индивид, а неговия манталитет, начин на мислене и светоглед, който не стига по-далеко от кочината на прасето и дървения клозет на двора.

Хора с подобен тесен кръгозор изконно избиват дълбоко вкоренени комплекси и мечтаят да видят рòдината си на три морета, без дори да могат да артикулират кои точно водоеми имат предвид. За тях е самодостатъчно да мразят „другите", просто защото мразят себе си, презират жалкото си битие и мизерното живуркане. Нали за нашата българска участ трябва да намерим виновни, само и само да не сме ние. Турското робство, 45-те години комунистически режим, сушата, пороите, левите, десните, банките, богатите, циганите... А сега е ред на сирийците.

Розовите селяни имат дивата необходимост да се удрят по космати гърди, точно под ланеца с размерите на корабна верига и да викат „булгар", използвайки трибагреника като плашило за собствените си страхове.

За тях сирийските бежанци - а в конкретния случай става дума именно за хора, получили хуманитарен статут - са заплаха. Както в детството бабите плашат непослушните деца с Торбалан и други страховити митологични същества, така и жителите на иначе китното селце се самострахуват от чуждото, непознатото, различното.

И както децата треперят от страх в тъмното под юргана, но обичат страшните приказки, така и розовчани се самоопиват от собствените си страховити химери за варварите, които ядат деца, изнасилват жени, убиват, крадат... От 17-те нещастни сирийски бежанци 6 са деца!?

В собственото си самоубеждение за жалост обитателите на Розово не са сами. Тази мръсна пенлива вълна на фалшив патриотизъм е добре дошла за някои партии със затихващи функции, за които дори сродните им евросъбрятя не искат да чуят. Нереализирани фюрери и техните съпартийци с удоволствие ще се включат в общия вой срещу пришълците-канибали.

Проф. Дайнов определи случилото се в Долината на розите като „автентичен битов фашизъм". Макар и мракобесна идеология, фашизмът все пак е стройна и мотивирана в болните мозъци на създателите си и техните слепи последователи политическа система.

Случаят в Розово е обикновена дива примитивна омраза, която принизява човешкия вид до нивото на пещерния му събрат. И нямаше да бъде толкова учудваща подобна деградация, ако не говорехме за представители на народа, спасил своите евреи от Холокоста, на народа, приел като свои братя и подслонил стотици и хиляди бежанци от Тракия и Македония, интегрирал безрезервно арменци и още куп етноси.

Прав е политологът Дайнов - това е срам за всички българи. Но този срам ще има и по-далеч отиващи последици. И като първи резонанс е реакцията на „най-хуманната" правозащитна организация, която от доста време изпитва особени „сантименти" към България - Human Rights Watch.

На 76 страници бранителите на човешките права изливат поредната порция съмнителни по своята автентичност твърдения, подплатени с доза полуистини за бруталността на българската полиция спрямо бежанците при охраната на държавната граница. Дали във въпросния документ измислицата е повече от фактите не е темата сега.

След „патриотичните" изпълнения на жителите на Розово, каквото и да напишат правозащитниците, ще попадне в благодатна почва - в България бежанците, бягащи от ужасите на войната в родината си не са добре приети.

След Human-ите очакваме реакция и на традиционните българолюби от Български хелзинкски комитет. Върху проблемите справедливо се фокусира и Върховния комисариат за бежанците на ООН. Wikipedia дори допълни профила на българското селце с данни за проявите на расизъм и дискриминация... И това наред със сведенията за селското читалище и основания някога тук от Апостола революционен комитет!?

Обидно и срамно е не само поведението на шепата розовчани. Обидно, гузно и неадекватно е и мълчанието на официалните власти в страната. Единствен омбудсманът Константин Пенчев - като Вазов герой на фона на институционалната тишина - взе отношения по инцидента в Розово. Като „гузен негонен бяга" може да се тълкува контрата на министър Йовчев и председателя на ДАБ Чирпанлиев към доклада на HRW.

Но ако това са единствените последици от казуса „Розово", ще можем да се поздравим с малкия дявол. Подобни настроения обаче са остро заразни. Не виреят само в плодородната казанлъшка земя. Особено в страна, изтъкана от проблеми и проблемчета, пълна с неудовлетворени, бедни, нереализирани хора, на които само им трябва враг върху когото да стоварят вината за собствените си злочестини. И с оправни политикани, готови да посочат врага и да поведат „четата".

А съвсем не толкова далечното минало напомня, че от факелните шествия, крясъците „Вън!", „Смърт!", „Зиг хайл!" до пещите на крематориумите пътят е доста кратък.