БСП втвърдява дисциплината в парламентарната група за гласуването на президентското вето на закона за Сметната палата, съзряха медии. Но пропуснаха същественото - на „Позитано" 20 дисциплината отдавна е стоманенотвърда. Повече от това физиката на твърдото тяло не дава.

В името на личното оцеляване в политиката председателят Станишев и заобикалящата го клика претвориха в прозаични дела поетическото заклинание „Аз знам, аз вярвам, че си права, когато съгрешиш дори!". Партийната върхушка издигна в култ максимата: всеки спор, всяко различно от партийната линия, спусната от Политбюро, мнение е предателство. Всеки опит за дискусия, намек за опозиционност - ерес. А еретиците ги изгарят на клада, нали. С наближаване на изборите гръмовният глас на здравите сили все повече надвиква този на здравия разум.

Като мантра се повтаря, че всеки, който не е с партията (чети - със Станишев и Со.), е против нея. И заслужава справедливо възмездие - снемане на доверието, изваждане от ръководните структури, уволнение от общински и други постове, изключване. Истината глагòли единствено с устата на лидера, на най-близкото му обкръжение.

Така след гласуване по утвърдена в миналото практика на „гласуване с 99,9%" от „Позитано" 20 си тръгнаха флагманите на БСП. Онези, които я преведоха през бурите в началото на 90-те, през студената зима на 1996-1997, губиха, но и печелиха избори. Верни на идеята, но не на догмата, партийни кадри, без които Сергей щеше да стане премиер, тем паче председател на ПЕС - ама друг път. Вероятно щеше да доразвива нàучния си потенциал, анонсиран с дипломната работа „Ролята на униформата за бойния дух на военнослужещите в Червената армия", примерно.

Типично лидерският жест на Станишев еднолично да води листата на БСП за евровота демонстрира самочувствието, насадено от антуража му: ако не аз, то кой; аз да ви изведа на правия път, защото без мен не може, а после - оправяйте се... Очаквано.

След 48-ия конгрес, когато Георги Първанов мъжки напусна лидерската битка с логичния аргумент, че форумът не е готов за „една дълбока организационна, идейна и политическа промяна", нормално е на младия председател да му поникнат крила. Но крилата на харизаната победа не носят партиен, още по-малко управленски опит.

БСП по традиция е лидерска партия. Колкото и от незапомнени времена да се прокламира като масова партия на народа. През годините на лидерството на Станишев тя все повече се откъсва не само от народа (като широко понятие), но дори от собствените си членове и симпатизанти. Но видно е, че любовта към диалога не е сред слабостите на нейното ръководство. Лùстата на партията за евроизборите - уж редена по предложения на низовите структури - ясно показва, че имената в нея са спуснати по командно-административен ред, за да бъдат предложени „демократично".

Но за какъв диалог с избирателите говорим, когато такъв отдавна отсъства от всички форуми: от тези в зала 1 на НДК до онези в киносалона на партийната централа. Партията е права, лидерът е прав. Гласува се единодушно, приема се с бурни аплодисменти, преминаващи в овации и ставане на крака.

Малцина обаче са онези, които не разбират, че лидерът не винаги е прав. В извънредната ситуация след изборите лани Станишев изигра картите си по най-неудачния начин. В името на властта (отново!) той си позволи да вкара партията в невъзможна коалиция. И ако при първото съглашение (с ДПС и НДСВ) се говореше за съюз в името на изпълнение на набелязани цели и зададени политики, то колаборацията с Движението и Атака сега е сговор на оцеляващите. Съвместното властване с преялото с власт ДПС и партията на Сидеров, от която като дявол от тамян бягат дори европейските фашизоиди, не може да се нрави на електората на БСП. А и след това като се почна... Но за това е говорено много...

Думата тук е за партийния живот на левицата, който вече пулсира в две централи. Нещо, което изнервя председателя Станишев до хистеричност. Защо? Липса на политическа далновидност от негова страна бе да се надява, че неоткрил воля за „една дълбока организационна, идейна и политическа промяна" вътре в партията, президентът Първанов няма да потърси механизъм да я създаде отвън. Все пак точно такава реакция се очаква от политик и държавник, отдал най-плодотворните години от живота си на лявата идея и на страната си...

Сергей Станишев обаче е сериозно притеснен, защото се оказа, че БСП не е сама във Вселената. От „Позитано" 20 продължават да твърдят, че основен противник на този вот - а и на все по-вероятния, без ясен времеви хоризонт, предсрочен парламентарен вот - е ГЕРБ. От всички действия на партийната върхушка май личи, че битката ще е срещу врага с партиен билет. Е, вече без такъв. Защото вероятността за отлив на „червени" гласове към АБВ е доста по-възможна, отколкото такава към Борисов.

Председателят отвръща на удара. Враговете са отлъчени и сатанизирани; младежките структури са призовани да се превърнат в „групи за натиск" - нещо като юмрук на партията, що ли; платени и безплатни тролове заливат мрежата с възхвала на „единствено правия" и непогрешим лидер; „опорните точки" на пропагандната машина се пишат не къде да е, а във вътрешното ведомство. Към мобилизация на електората са насочени редица управленски решения, зад които стои БСП: реиндустриализация, „наказателни акции" срещу банковия и извънбанковия кредитен пазар, мерки за справяне с младежката безработица, социални програми, позиция за ЕРП-тата... Ако щете - повишаване „възрастта" на таксиметровите автомобили!

Нервността на Станишев е оправдана. Надробеното за година от него, парламентарната група и подкрепяното правителство не се замазва с речи и лозунги. Посланията на партията не успяват да потушат недоволството от неизпълнените предизборни обещания. Червените знамена на Бузлуджа стоят красиво, но не прикриват монополизирането на червената идея за лични и корпоративни интереси. Лùстата за изборите - симбиоза на стари партийни номенклатурчици и екзотични фигури, не може да се мери по професионален потенциал с тази на опонента.

А за Сергей Станишев европейските избори са с много голям залог. Евентуална загуба би му коствала не само партиен пост № 1 тук, но би поставила на кантар лидерството му в ПЕС. Така често спряганият вариант за бъдещо негово еврокомисарство е възможен, но едва ли желан, по-скоро спасителен - и все пак по-добре пръв на село, отколкото един безличен комисар всред останалите.

Затова на „Позитано" 20 редиците се втвърдяват. Председателят се обожествява, партията се превръща в... Партия. Звучат заклинания за вярност, призиви за сплотяване, заклеймяване на предателите...

Това май сме го учили. Но историята напомня, че след 1937 неумолимо идва 1956 и портретите на вождовете заминават да събират прах на нейния таван. За да не ни гледат никога повече от стената...