Когато в една парламентарна република одобрението към народното представителство се срути до критичния минимум от пет процента, това е отявлен признак, че такава република няма.

Двайсет години избраниците на партийно ангажираните гласоподаватели правиха посилно и непосилно да подкопаят авторитета на институцията парламент. Защото - защо да се лъжем - самите те не притежаваха и грам авторитет, който да унищожават. Защото - с изключение на единични ярки, силни, авторитетни и достойни - през годините в богоосветения списък на 240-те избрани за глас народен влизаха лица, които без партийния гръб зад своя не биха набрали вот и за кметове на затихващо родопско село с двайсетина жители.

За онези, които имат къса памет, ще напомним - като „символи" на депутатството ще останат сплъстените бради, плетените вълнени пуловерчета и сандалите на бос крак от първите години на прехода, заместени от копринените костюми и белите чорапки с черни лачени чепици, депутатските мерцедеси, депутатските лобита, депутатските вертута, полупразната пленарна зала в петък, гласуването с чужди карти и - еманацията на народната любов към парламентариите - вечното депутатско кюфте.

Избраниците се вмъкваха в къщата с историческия надпис „Съединението прави силата" бедни и си тръгваха богати. Трупаха капитал за черни дни, но не надграждаха прочетените книги. Едни сменяха други, някои се позаседяваха - но обликът на Народното събрание си оставаше безлик и безразличен на народа. Вместо да бъде двигател на процесите в т.нар. парламентарна република, се превърна в раково образувание в тялото на управленската пирамида на България.

За да се стигне до този логичен пик на народното недоверие през ледниковата епоха Борисов. Защото 41-ото НС окончателно утвърди ролята на парламента като безгласен, безгръбначен придатък на една партийна централа, покорен изпълнител на волята не на избирателя, а на челичената десница на изпълнителната власт.

Без да подценяваме предшествениците им, депутатите от реколта 2009 поставиха рекорд от популистки, лобистки и клиентелистки закони. Хора без ценз и потенциал гласуваха нормативни актове, от които разбират колкото свиня от кладенчова вода. Народоизбраните вдигнаха летвата по гафове и издънки на мах.

Може би две трети от тях няма да оставят никакъв спомен, защото техните крака не утъпкаха пътечка до парламентарната трибуна. Не си отвориха устата, освен за да погълнат споменатото вече депутатско кулинарно чудо. Засега са неподражаеми по явно демонстрирано презрение и пренебрежение от страна на едноличния стопанин на държавата Б. Б. И по сляпо послушание и кучешка преданост към бащицата. Никой парламент досега не е бил ръководен от толкова духовно и интелектуално отсъстващ председател...

На фона на това прогнозите на социолози (Петър Живков, МБМД), че ни предстои по-скоро кампания като за парламентарни, отколкото чиста битка за местни или президентски избори, доказва пълното безумие и несъстоятелност на българската политическа класа. Да предлагаш на електорат, отвратен от парламентаристите си, политически послания и лозунги, които навяват мисли за поредната партийна битка на титани, е изборно самоубийство.

Независимо че основните политически играчи - претенденти за финала за „Дондуков" 2, видимо отчитат падането на барометъра. И залагат на псевдо надпартийни кандидати - експертът Плевнелиев с професионалиста Попова отзад, експертът Калфин с неповторимия чар на Данаилов като патерица. Но за всички е очевадно, че надпартиен кандидат, подпрян от партиен мастодонт, е нещо като малко бременна.

Централите явно за кой ли път разчитат на наивността на избирателя. Или на факта, че българинът е политическо животно и няма да изневери на класическия вот. Затова и не се опитват да му пробутат личности и платформи, а само партийни заклинания.

Петпроцентовата електорална смъртна присъда на парламента обаче сочи, че избирателят е започнал да осъзнава какви хора имат претенциите да го управляват. С твърда ръка или кадифена ръкавица - без разлика. И оценката му е безпощадна. Днес - пред въпросника на социолозите, утре - пред урните.

Което от своя страна след моралния залез на Народното събрание може да доведе и до неочакваната, но отдавна предизвестена смърт на българската политическа класа в досегашния й порочен извратен вид. Но пък остава въпросът - откъде ще си внесем нова?