Провалът на предшественика на „Европа 2020", Лисабонската стратегия, бе един от най-видимите на Европейския съюз. Приета преди десет години с много апломб, тя трябваше да направи европейската икономика най-конкурентната и динамична в света, като в същото време осигури пълна заетост. Тогава тя бе замислена като писта за догонване на Америка, а Европа възприемаше себе си като ключов играч в успешната глобализация.

Сегашната стратегия се прие в коренно различна ситуация на разклатен либерален модел на глобализация, напреднало преразпределение на геополитическо влияние и икономическа тежест, криза на европейския модел на развитие. Нейната задача, без да бъде мислена като социалистическа „десетилетка", е да даде известни контури на бъдещата европейска икономика или посоките на развитие, по които има експертен и политически консенсус.

Стратегията е много важна и от финансова гледна точка. Предстоят преговорите за финансовата рамка на ЕС за периода 2014-2020 година. В тях „Европа 2020" ще бъде важен критерий за бъдещите европейски инвестиции. С други думи, там са заложени новите цели, към които ще се насочват все повече и повече ресурси.

По-развитите европейски държави започват активно да налагат идеята за постепенното намаляване на любимите и в България структурни, регионални и селскостопански фондове, които са по-скоро част от икономиката на отминалия 20-и век. Вместо това, много повече ресурси ще бъдат насочени към приоритетите, фиксирани в „Европа 2020". Това ще има ефекта на де факто преразпределение към „старите" страни-членки и това притеснение е вече видимо в поведението на новите членки.

Например, почти цялото финансиране по линия на Европейския изследователски съвет и Европейския институт за иновации и технологии остава в „стара" Европа, като тук-там има някоя институция от Полша, Чехия или Унгария успяла да стане участник в проектите. България като правило отсъства.

Най-добре трудността става видима, ако погледнем как точно изглеждат структурите, които получават подкрепа по подобни програми. Това са така наречените „общности на познанието и иновациите", в които участват задължително образователни институции; такива, които правят изследвания или разработват технологии; фирми и други бизнес формации, както и такива, които подкрепят предприемачеството. Иначе казано, това са партньорства, чиято основна задача е превръщането на познанията и изследванията в използваеми търговски продукти.

Така изглежда „институционалната фигура", която трябва да се появи и в България, за да може страната да участва активно в „Европа 2020". Ясно е, че изграждането на подобни структури следва да бъде инициирано от бизнеса просто защото скоростта на промяна при останалите не е достатъчна.

В по-общ план, пред позиционирането на България в стратегията стоят няколко проблема. Един от тях е в самото мислене и в предпочитанието към по-статични, потребителски фондове като земеделските. Доминиращият подход към европарите е или като за (позволено или не) потребление, или за запълване на бюджетни дупки (например, в образователната и социалната система). Те не се възприемат като инвестиции и не се обвързват с различни стратегически идеи за развитие. Натискът от страна на предприемачите тук следва да бъде за ясно обвързване на всякакви национални стратегии с „Европа 2020".

Втори въпрос е спешната промяна на фокуса от страна на държавата и бизнеса, за да изградим нужния капацитет и в публичния сектор, където се взимат много от важните решения и трябва да се осъществи голяма част от подготовката за участие в стратегията.

Администрацията следва да бъде добре подготвена за прилагането на стратегията. На политиците трябва да бъде бързо обяснено, че не става дума просто за някакъв документ, а за цялостна рамка за икономическо и геополитическо развитие. Часовникът вече е пуснат и повечето страни активно готвят проекти.

Много важно е какво ще направят и отделните браншове и фирми. Стратегията може да бъде популяризирана чрез бизнес организациите и браншовите такива. Европейските браншови структури с по-голям опит в европейските политики и програми също са полезен източник на информация.

Рамката дава нова перспектива и на отделните фирми и отваря нови ниши, за които те да се подготвят или доразвият. Отделната фирма или групи от фирми могат да бъдат инициатори на партньорства за участие вътре в страната, но в други страни-членки, за да имат по-добър достъп до пазарни ниши и експертиза. Организираният бизнес трябва да притиска и държавата, за да бъде активна в подготовката за изпълнение на стратегията.

На по-ниско ниво е необходима промяна в управлението на образователните и изследователски институции. За да бъдат активни участници, те трябва да подобрят качеството на състава си, да изградят трайни отношения с бизнеса, да развият добра система за международни партньорства и сътрудничество. Част от това може да се случи чрез пазарна принуда, друга чрез системата на стандартите, която да отстрани немалка част от тези „фабрики за дипломи". Те трябва да променят и своите програми за обучение и да се насочат към подготовката на кадри за икономиката на бъдещето.

Приетият наскоро документ, има по-големи шансове за успех от отминалата Лисабонска стратегия. Вярно е, че остава проблемът със санкциите, които страните-членки не пожелаха да приемат при нейното неизпълнение на собствен терен. Все пак, ЕС няма карт бланш от тях да им предписва икономическа политика или да формулира задължителни модели за развитие.

В момента обаче има фактори, които работят в полза на новата стратегия. Най-важният е, че глобалната криза стресна страните-членки и ги принуди да си дадат сметка за големите промени, настъпващи в съвременния свят (поява на нови полюси на икономическа и политическа тежест, твърде скъпата континентална социална държава, изоставаща иновативност). Кризата в еврозоната пък ги накара да усетят много ясно все по-голямата взаимна зависимост на техните икономики и това допълнително прави елитите по-готови за сътрудничество.

„Европа 2020" не е директива или регламент, която просто да присадим на местен терен. Нейната полезност ще зависи от способностите на отделната страна-членка. Нашият същностен дефицит се корени в неспособността ни да се стреснем от големите размествания на световната икономика и политика, за да предприемем успешни действия.

Ако все пак успеем да го направим, „Европа 2020" може да ни бъде полезен ориентир, без да е рецептурник; нелош пътеводител през сложния терен на глобалните промени; подкрепяща рамка за наши, национални програми и източник на финансиране за политиките на бъдещето.

Основният стимул за това трябва да дойде от предприемаческата прослойка, за която има най-голямо значение как ще изглежда икономиката на бъдещето. Иначе оставаме само на терена на приказките.

„Европа 2020" има логична структура, която ясно показва пътя от амбициозната цел до конкретната мярка за нейната реализация. Според нея моделът за европейски растеж има три стълба. В неговата основа е „умната" икономика, която се движи от познания и иновации. Устойчивостта й идва от ресурсното „позеленяване" и по-високата конкурентноспособност, а социалният елемент се осигурява от включването на всички индивиди и райони в икономическото развитие.

Подредени по този начин тези намерения имат леко утопично звучене, но идеята е те по-скоро да служат като пътеводител, отколкото като задължителна десетгодишна „петилетка". Както и в предишни документи, са определени конкретни цели, които се очаква страните да изпълнят: например, инвестиране на 3% от БВП в изследвания и иновации, 75% заетост на хората между 20 и 64 години, 40% от завършващите средно образование да влизат във висши учебни заведения и други.

Целите на стратегията би следвало да станат реалност чрез няколко конкретни инициативи, за които ще бъде заделено и финансиране. Такива са например „Иновативния съюз" (по-лесен достъп до финансиране за изследвания и иновации и по-бързото им прилагане в реално производство), „Дигиталения дневен ред за Европа" (по-бързо разпространение на високоскоростен интернет и дигитален единен пазар) и други.