Голямото преселение е проблем на 21 век, много по-голям от войната в Сирия и много по-мащабен, отколкото властите в Брюксел могат да обхванат. Процесът ще продължи десетилетия.

Коментар на Фрейзър Нелсън за в. „Телеграф" (със съкращения).

Когато британският военен кораб  HMS Bulwark за първи път засече  имигранти в Средиземно море, екипажът очакваше те да бъдат най-гладните, окаяни и страдащи от лишения хора на света. Вместо това те бяха в сравнително добро здраве, добре облечени, с мобилни телефони и кредитни карти, които смятаха да използват след пристигането си в Италия.

Още тогава военните научиха нещо, което политиците едва започват бавно да осъзнават - това не е просто бежанска криза. Хората от бедните страни сега мигрират, защото не са толкова бедни, колкото са били преди, и могат да си позволят да предприемат  пътуване. Започнала е голяма миграция, която може да продължи десетилетия.

Снимките на мъртвото тяло на  тригодишното сирийче Айлан Курди безпощадно показват човешката трагедия край границите на Европа, но не са цялата истина. Много от хората бягат от войната, но много други бягат от бедността.

Моряците от кралския флот спасиха  бременна нигерийка, която беше платила аз пътуването си 1200 щатски долара.

Според европейските правила трябва да се прави разлика между бежанците, който войната е прогонила от домовете им, и икономическите имигранти, но границата между едните и другите изглежда спорна. Всички са рискували живота си, за да дадат на семействата  си по-добър живот и искат само правото  да започнат от нула в страните, където отиват.

Големият наплив от мигранти не беше очакван, защото години наред политиците  вярваха, че колкото по-богати стават бедните страни, толкова повече ще намалява миграцията. Аргументът беше - дайте помощ, а не подслон.

Преди време Бил Клинтън увери американците, че когато благата на икономическия  растеж се усетят в Мексико, ще има по-малко нелегални имигранти, защото повече мексиканци ще могат да осигурят на децата си необходимото, за да останат у дома.

Когато Жозе Мануел Барозу оглавяваше Европейската комисия, използваше същия аргумент - развитието на света ще реши проблема, като се справи с неговите корени, но в действителност се  оказа точно обратното.

Колкото и да е странно, въпреки войната в Сирия, никога в досегашната си история светът като цяло не е бил по-проспериращ и мирен, отколкото е сега.  Същевременно  броят на мигрантите  е рекордно висок.  
Всъщност няма парадокс.  Колкото повече хора разполагат с пари, за да пътуват, толкова повече ще го правят, дори с цената на изключителен риск.

Излиза, че голямата миграция е страничен ефект от най-голямото постижение на нашето време - намаляването на бедността в световен мащаб.

Центърът за глобално развитие във Вашингтон проучва проблема на базата на повече от хиляда национални  преброявания в продължение на 50 години.

Данните показват, че когато една бедна държава започне да става по-богата, емиграцията й нараства, докато страната не достигне жизнен стандарт, какъвто днес имат примерно Армения или Албания.
Едва след това нарастването на  благосъстоянието успява да обърне тенденцията. Процесът обикновено отнема десетилетия.

Войната играе ролята на катализиращ фактор. Ако избухне конфликт в страна, която не е така бедна, както е била в миналото, по-голяма част от хората, засегнати от конфликта, разполагат със средства, за да прекосят света. А в дигиталната  ера те разполагат и с необходимата информация.

Докато светът беше по-беден, Европа можеше да бъде доста спокойна по отношение на имиграционното законодателство.

Според британския Акт за националността от 1948 г., всички 600 милиона души, подопечни на британската корона, имат правото да се заселят във Великобритания - нещо, което от днешна гледна точка изглежда налудничаво.  Само че по онова време никой не е бил обезпокоен - твърде малко то тези 600 милиона са разполагали със средствата да го направят.

Ситуацията изглежда съвсем различно след разделянето на Британска Индия на две държави - Индия и Пакистан, което води до голяма миграция.  През 1951 г. Великобритания подписва конвенцията за бежанците на ООН, обещавайки убежище на всеки, който има „основателен страх от преследване".  
Тогава пристигащите  бежанци са около  100 на ден.

Днес те са 1500 дневно.

Ако подцените бежанската криза,  провокирате политическа криза - това е урокът, който научи Дейвид Камерън. Оказва се, че усилията, насочени към оказване на помощ, може да причинят вреда, водеща до повече човешки жертви. Италианският военен  флот реши да изпрати спасителни мисии в Средиземно море, а междувременно броят на хората, които прекосяват  морето (и загиват) се утрои.

Несъмнено Ангела Меркел знаеше какво говори, когато покани всички  желаещи сирийци да се обърнат към Германия с молба за убежище.  Но тя каза това под въздействието на  разрастващия се трафик на хора, които контрабандистите изоставят в Будапеща или натъпкват в лодки на либийския бряг.

Една снимка на удавено дете е покъртителна, но тя не би трябвало да определя политиката, защото резултатът  от първосигналната реакция може да бъде много повече мъртви деца.

Голямото преселение е проблем на 21 век, много по-голям от войната в Сирия и много по-голям, отколкото властите в Брюксел могат да обхванат.   
Да се реагира панически, както прави госпожа Меркел, означава да предизвикаме  много повече неща, които ще будят  паника в бъдеще. Решенията от последния век - бежанските лагери или разбирането, че потокът от мигранти може да бъде спрян с чуждестранна помощ - трябва да бъдат изоставени и да се изкове нов дневен ред.

Накратко, необходимо е Европа да започне нов разговор. Като се има предвид, че Дейвид Камерън е от малкото хора, които запазиха здравия си разум в тази криза, той идеалният човек, който да го започне.