На срещата на Организацията на Американските Държави (ОАД) в едноименната столица на Република Панама, Вашингтон се опита да приложи примирителен подход към Хавана и много агресивен към Венецуела. Опитът за разединяване на двете съюзнически страни е очевиден.

Една от причините е вътрешно-политическа. Открай време в САЩ отношенията на демократите и консервативната, антикомунистическа кубинска диаспора не се развиват добре, а при Джими Картър и Бил Клинтън напрежението бързо нарастваше. И сега е така - мирните инициативи и опитите за диалог на Барак Обама с братята Кастро се приемат „на нож" от кубинците в Маями, които приемат като предателство изваждането на Куба от списъка на държавите-терористи (или както е популярният израз, „държавите-хулигани"), на фона на всичко, което им е минало през главата.

Всъщност, компромисите на демократичната администрация във Вашингтон наливат вода преди всичко в мелницата на един от кандидатите за президент на Републиканската Партия - сенатора от Флорида Марко Рубио, чиито родители са кубински имигранти. Той дори да загуби първичните избори сред републиканците, най-вероятно ще бъде кандидат за вицепрезидент на Джеб Буш - най-вероятният победител във вътрешната републиканска надпревара.

Всъщност, имайки предвид, че победата на републиканския кандидат след година и половина е почти неизбежна, няма по-добър вариант за света като цяло от третия от династията Буш. Защото, ако мормонът Мит Ромни спечели президентските избори, краят на света няма да е далече - самата доктрина на мормоните го предвижда. Така че, няма по-добър вариант от Джеб Буш. А за да вземе гласовете на испано-езичните американци, той ще бъде принуден да спечели подкрепата на Марко Рубио. Разбира се с цената на ключов пост (най-вероятно вицепрезидентския) и с пълно прекратяване на затоплянето на отношенията между САЩ и Куба. И независимо дали го иска.

От друга страна, демократите ще спечелят политически капитал, който ще бъде използван, докато са в опозиция - „ние оправихме отношенията с Кастро, те пак ги развалиха". И ще пеят старата песен, която няма да им донесе много политически дивиденти, поне докато Хавана успешно противостои на новите опити на Вашингтон за диктат и намеса във вътрешните работи. А това ще бъде така, поне докато може да разчита на мощните съюзници - Русия на Владимир Путин и Китай на Си Цзин Пин.И радикални промени в американо-кубинските отношения засега не се очакват.

Барак Обама подчерта, че Република Куба отдавна вече не поддържа баскката терористическа организация ЕТА и колумбийските Революционни Въоръжени Сили на Колумбия (ФАРК). Всъщност, самият Фидел Кастро никога искрено не е поддържал, нито идеолога на ЕТА Рикардо Гарсия Дамборенеа, нито основателя на ФАРК Мануел Маруланда Велес. Той дори си призна в един от собствените седмични коментари в партийния вестник „Гранма", че никога не се е срещал с него - нещо, в което е много трудно да се повярва.

А що се отнася до ФАРК, те в момента водят преговори с колумбийското правителство в Хавана за пълно прекратяване на огъня и освобождаване на заложниците. И май ще ги завършат до 2016г.

Президентът на САЩ обаче не пропусна да се възползва от вътрешно-политическото напрежение във Венецуела. На фона на очевидното неумение на наследника на Уго Чавес - Николас Мадуро, да управлява страната, създаването на недоволство от него не е трудна задача.

Специалистите в изкуственото създаване на конфликти както в САЩ и ЕС, така и в съюзни на Каракас държави, използват лошото снабдяване с битови стоки там, за да подронват позициите на управляващите. По този начин Барак Обама и американските демократи от администрацията, може да се каже, „използват намалението". Те знаят, че вниманието на световното обществено мнение е, преди всичко, приковано в американо-кубинските отношения и „пропуска покрай ушите си" новините за организацията на „Цветна революция" във Венецуела.

Ситуацията много напомня на Украйна - и там имаше президент като Виктор Янукович, очевидно не готов да управлява такава страна и това се използва за смяна на геополитическата ориентация и удар по позициите на Руската Федерация.

За целта помага и напрежението сред венецуелските ръководители, предизвикано най-вече от борбата за оцеляване: наскоро третият човек в йерархията в Каракас, ръководил петролния сектор - Рафаел Рамирес, беше изпратен в почетно заточение, като посланик в ООН в Ню Йорк. Явно, че Мадуро е решил да държи умните хора далече от себе си, за да не му пречат да си „разиграва коня". Без обаче да си дава сметка, че така само влошава положението в държавата и подкопава собствените си позиции. Нищи чудно, ако наистина свърши като Янукович - като емигрант в Куба.

Засега обаче, шансовете за разединяване на Куба и Венецуела са минимални - държат се здраво.