Реших да напиша тези няколко реда, защото съм един от хората, които най-малко са се изказвали по иначе безкрайно „обговорената" тема за „досиетата", разузнавачите, агентите и доносниците.

Ще започна с това, че нямам намерение да разисквам моралните аспекти на въпроса.
Дискусията по тях винаги е представлявала механичен сбор от монолози, като всеки от участниците е абсолютно убеден в собствената си правота и в абсолютната несъстоятелност на мнението на неговите опоненти.
Не изпитвам особено желание да се включа в подобен разговор.

Бих отбелязъл само, че картината винаги ще си остане непълна, поради изключването от представените списъци на хора по най-различни показатели, в това число - починали, все още действуващи сътрудници на тайните служби и пр.

Ако за действуващите сътрудници причината за изключването им от „помениците" е ясна и разбираема, то за вече покойните общестевни деятели, свързани със „службите" въпросът си остава повече от комплициран.

Разбира се - „за мъртвите или добро или нищо", но тук не става дума за правене на оценки в личен план, а за отварянето на поредните „пробойни" и бели петна в историята.

Значимостта на хората, които са преминали в по-добрия свят за историята и за осмислянето на това, което ни се е случило през последните 45 + 18 години, с нищо не е по-малка от тази на тези, които са още на белия свят.

Въпросът за това „кой за кое главно управление е работил", отдавна вълнува главно историците и политолозите.

Избирателите наблюдават с нескрито отегчение, изсипващите се като от рога на изобилието имена, придружени със специфични термини, илюстриращи доказателствата за причастността им към съответните ведомства.

И наистина - ако целокупната общественост продължаваше да се галванизира при споменаването на думата „досиета" и ако отношението към дадена личност, зависеше от това дали е докладвал някому за нещо през миналите времена, едва ли щеше да се стигне до днешната публичност по въпроса.

Именно историците, политолозите, а защо не и социолозите, философите и психолозите са най-сериозните потенциални читатели на разсекретените досиета.

Точно в ръцете на заинтересувани и мотивирани учени е „смилането" на огромни информационни масиви.

Отдавна въпросът не се свежда до това, донасял ли е за теб комшията.
Големият въпрос е осмислянето на мястото и ролята на държателите на огромна по обем, систематично събирана и пазена в тайна информация през т. нар. „тоталитарен период".

Защо архивите на ДС са важни като исторически източник? Защо те трябва да бъдат обект преди всичко на внимателно, задълбочено и изчерпателно научно изследване?
Има поне три сериозни основания архивите на „тайните служби" да бъдат третирани като научни съкровища.

Преди всичко, поради всеобхватността на наблюдението и следенето.

В тоталитарната държава и следенето е тотално. Това прави събираната и анализирана от „службите" информация безценен извор за историците и уникален източник на теренна информация (макар и в минало време) за социолозите.

За просветената публика би било от изключителен интерес да получи достъп до обобщенията, които са били представяни от съответните аналитици към съответните управления.

Анализите, предоставяни на крайно ограничен и подбран кръг „информирани властимащи", са незаменими документи на епохата, казващи със сигурност много повече от всички обнародвани документи на управляващата партия, взети заедно.

Наблюдението е било тотално както в „площен", териториален план, така и в дълбочина.
Единствено тайните служби, (в тоталитарните държави - със сигурност, за демократичните - не се наемам да правя оценка), са способни да си съберат толкова много „анкетьори" (умишлено използувам термин, свързан с количествените изследвания в социологията) на всички нива в социалната йерархия.

За изминалите години стана ясно, че между „службите" в тоталитарна България дори е имало надпревара, кой да успее да вербува по-способните информатори.
Един деец на стопанската милиция от ардинското корито на времето се оплака, че е бил безкрайно затруднен да си върши работата при убийствената конкуренция на всевъзможните главни управления и на военното разузнаване и контраразузнаване.

Отделен въпрос е стигащото до абсурд престараване на пазителите на държавната сигурност.
Както виждаме, в своя педантизъм, служителите от „стаята на тайните" са идентифицирали като подходящ обект за вербовка и счетоводител на селска потребителна кооперация - може би защото е ром с висше образование.

На второ, но не по важност място, архивите на Държавна сигурност са от важен научен интерес и поради засекретяването на събития от изключително значение за съвременната ни история, респективно - за политологическия й прочит.
Например, няма от къде другаде да научим, имало ли е действително прокитайски заговори в Народна Република България или не е имало?

За засилената активност на китайската дипломация, пропаганда и въобще „инструменти за влияние" на Балканите, в определени периоди, разполагаме и с явни източници - примерно, изключително обстоятелственият дневник на академик Николай Тодоров от времето, когато е бил посланник в Гърция.

Но дали убийството на Горуня е резултат на разчистване на лични сметки между отделните партийни фамилии и „партизански кланове" в БКП или е брутално пресичане на прокитайски заговор, могат да кажат само архивите на ДС и на военното контраразузнаване.

Малко са хората в съвременна България, които се вълнуват силно от този въпрос. Още по-малко са МЛАДИТЕ хора, които се вълнуват от този въпрос.
Но от гледна точка на историческата ни памет и на разбирането на логиката на събитията в най-новата ни история, подобни въпроси са от ключово значение.

В крайна сметка, анализът на философията на събирането и употребата на тази информация, може да обслужва и днешния ден.

Учените от бившите тоталитарни държави могат да добавят много към написаното от Кастелс, Фуко и други автори от демократичния Запад за така нареченото „наблюдавано общество".
Тоталитарната емпирика е къде, къде по-ясна и по-контрастна от кълновете на „наблюдаваното общество" в старите, устойчиви демокрации.

Едновременно с това, стремежът към всепозволеност на новите защитници на държавната сигурност както в България, така и навсякъде по света, поставя на постоянно изпитание спазването на демократичните станадарти за защита на личния живот.
Опитите за трансформиране на информационното общество в „наблюдавано" не са теоретични конструкции на скучаещи философи и социолози.

Освен в личния живот, тоталното наблюдение се намесва най-безпардонно и в икономиката.
То се превръща в предпоставка за тежки проблеми с корпоративната сигурност.

По-компетентни от мен изследователи, отдавна са показали тежкия конфликт на интереси между „приватизацията на националната сигурност" и корпоративната сигурност.

Събирането на търговска информация под прикритието на защита на националната сигурност и търгуването й на свободния пазар на промишления шпионаж, е една от най-лесно осъществимите и едновременно с това - най-опасни форми на „приватизация на националната сигурност" в ново време.

Как стана „приватизацията на националната сигурност" през периода на „прехода", всички вече си даваме сметка.

Изброих само три (достатъчни) причини да третираме архивите на „тайните служби" като национален информационен капитал и дори като научно съкровище.

Въпросът „кой кой е" е безспорно важен за всекиго по различен начин.

Но актуалният въпрос на деня, вече не е толкова в „изваждането на кирливите ризи" на един или друг политик, колкото в опазването, съхраняването и превръщането на „досиетата" в достъпен научен изворов материал.

Времето на политическите борби около „досиетата" е към своя край. Време е да се даде възможност на учените да си кажат думата по тях.

* Изразеното от автора мнение е лично. То по никакъв начин не ангажира Съюза за стопанска инициатива (ССИ), на който авторът е заместник председател, нито Нов български университет (НБУ), където той преподава.