По оста София-Прищина-Белград

САЩ, Русия и страните от Европейския съюз са вперили поглед към Прищина, защото евентуалното едностранно обявяване на независимост на Косово може да предизвика „ефекта на доминото" в поне още няколко конфликтни точки по земното кълбо.

На пръв поглед Русия изглежда най-категоричния и принципен противник на независимостта на Косово, но евентуалното официално и формално отделяне на населената с албанци територия от Сърбия, може да донесе на руската дипломация „железни" аргументи в подкрепа на поне три други „квазидържави", чакащи прецедент за да напомнят за съществуването си.

Независимостта на Косово без всякакво съмнение ще галванизира „спящите конфликти" в Абхазия, Южна Осетия и Приднестровието.

Управниците на Грузия и Молдова вероятно гледат с тревога към Прищина, защото на тяхната територия има точно три самообявили се държави, посочени по-горе, които се домогват до международно признание.

Разликата между тях и Косово е само в мащаба и структурата на международната подкрепа, на която се радват.

Правителството на Хашим Тачи има в ръцете си „плана Ахтисаари", който може да бъде определен като „почти съвсем независимост", докато Абхазия, Южна Осетия и Приднестровието (Трансистрия) се радват засега само на подкрепата на Русия.

Както се вижда, руската страна може да се възползува от евентуалната подкрепа на някои държави за независимостта на Косово и да поиска същият аршин да се прилага и към подкрепяните от нея, фактически независими анклави в Молдова и Грузия.
Трудно е да се очаква, че в Москва ще пропуснат подобен прецедент и ще наблюдават пасивно ставащото.

Обявявянето на независимостта на Косово, най-вероятно ще предизвика въздишка на облекчение и сред белградския политически елит, въпреки заклинанията „Не дамо Косово", с които ни засипват сръбските политици.
(Изключение прави само Либерално-демократическата партия, която казва на глас това, което другите си мислят на ум).

Едва ли има здравомислещ човек в Белград, който да не си дава сметка, че Косово е отдавна изгубено от Сърбия и е фактически независима територия.

Нито сръбската армия, нито сръбската полиция, а най-малко сръбската държавна администрация могат да стъпят в Косово. Това положение няма да се промени и на йота, дори независимостта да не бъде обявена.

Сегашното положение на сръбското малцинство в Косово също няма да се промени. И при обявяване на независимост в Прищина и при запазване на „status-quo"-то, гарант за безопасността на сърбите и на другите малцинства в Косово, (в това число и на българите от мюсюлманско изповедание - „горанците", за които би трябвало да сме най-загрижени), е Европейският съюз, а не Сърбия, която няма никакви лостове за въздействие в напускащата я провинция.

Сръбският политически елит има сериозни основания да бъде крайно предпазлив и по отношение на идеите за отделяне от Косово на общините, в които сръбското население е мнозинство.
На пръв поглед това изглежда и реалистично, и справедливо - косовските албанци да се заемат със строителството на новата си микродържава, а териториите на косовските сърби да преминат към Сърбия.

Подобно „лесно решения" обаче плаши Белград с поне два проблема.

Дележът на Косово означава окончателно отпадане на вътрешните административни граници на бивша Югославия като някакъв репер при очертаването на сръбските държавни граници.

Напълно възможен сценарий е косовските албанци да приветстват прилагането на етническия принцип по отношение на косовските сърби и след това ... да поискат същото за албанците в Южна Сърбия, по-точно в района на Буяновац, Прешево и Медвежа.

Подобна претенция ще бъде точно толкова основателна, колкото и искането за отделяне на косовските сърби.
Размяната на територии може да лиши почти изцяло Сърбия от граница с Р. Македония, нещо което в Белград едва ли биха приели под какъвто и да е предлог.

На всичкото отгоре, дележът на Косово и евентуалната размяна на територии между Белград и Прищина може да предизвика подобни центробежни тенденции във Войводина и в Западните покрайнини.

Специално в последните, отпадането на меродавността на старата югославска вътрешна административна граница на Косово, би могло да предизвика спонтанно движение за отделяне и присъединяване към България.

Това съждение не е националистическо бълнуване, а почива на чисто прагматични съображения.
Царибродско и особено Босилеградско са единствените територии в бивша Югославия, които са дотолкова изостанали икономически, че се намират дори зад Косово.

Политиката на централното сръбско правителство към Западните покрайнини, като към окупирани територии не се е променила дори и след падането на Милошевич.

И за българите, и за сърбите в Западните покрайнини (и в особена степен в Босилеградско), прекрояването на демаркационната линия между сърби и албанци може да стане повод да сменят държавната си принадлежност и да станат граждани на ... Европейския съюз.

Евентуалното прекрояване на границата между Косово и Сърбия може да предизвика в Западните покрайнини спонтанен акт на отделяне, който няма да бъде проява на български иредентизъм, а прагматично използуване на историческия момент за присъединяване именно към Европейския съюз.

Българите в Царибродско и в Босилеградско едва ли имат основание да бъдат толкова лоялни, за да чакат влизането им в Европейския съюз да стане с приемането на Сърбия в „брюкселското семейство".

Сърбите в Западните покрайнини ще бъдат силно изкушени да се окажат в положението на „привилегировано малцинство", точно в контактната зона между ЕС и Сърбия, която някога в бъдещето би могла и да влезе в европейското семейство.

За тях би било твърде удобно и приятно да дочакат присъдиняването на Сърбия към ЕС ... на европейска територия.

Не някаква пропаганда или подстрекателство от София, а именно уникалната историческа ситуация, която би възникнала с преначертаването на границата между Сърбия и Косово, би могла да катализира едно мощно движение за отделяне на Западните покрайнини и присъединяването им към Европейския съюз и към България ... с извинение.

Българите в Западните покрайнини едва ли имат някакви илюзии по отношение на загрижеността на българските власти за тях през изминалите години на разпадане на Югославия.

Но членството на България в ЕС в момента е изключително конкурентно предимство в сравнение със Сърбия.
Несравнимо по-примамливо е да живееш в страна от ЕС, отколкото в най-големия музей на политически архаизми в Европа, в който е на път да се превърне Сърбия.

Всички тези съображения най-вероятно карат сръбския политически елит да демонстрира непоколебимост по отношение на независимостта на Косово и едновременно с това да се моли, политическият кошмар в „Стара Сърбия" да приключи, колкото се може по-бързо.

Ако Косово обяви независимост едностранно, Сърбия няма да признае новата държава, ще се цупи и дори ще се зъби на страните, които признаят новата държава със столица Прищина.

Но Белград няма да си помръдне пръста за каквото и да е силово противопоставяне на обявената независимост.
Най-вероятно, няма да дочакаме искания от сръбска страна за преначертаване на старата вътрешно-югославска административна граница.

В Белград ще се отдадат на мирни протести и на гръмогласна риторика срещу „самозванците" от Прищина.
Подобна позиция веорятно ще заеме и Русия. Ще последват месеци на шумни протести и на силни думи.

Когато първоначалната истерия попремине, сръбското правителство най-вероятно ще започне да настоява за „кантонизация" на Косово и за даване на максимално широки гаранции за правата на сръбското малцинство там.

Русия ще извади изпод миндера Приднестровието, Абхазия и Южна Осетия и ще представи на САЩ и на ЕС, (както и на Молдова и Грузия), сметката с цената на Косовската независимост.

Каква би била рационалната позиция на българското правителство ? Ясно е, че бързото признаване на независимостта на Косово би спечелила на България благодарността на всички в Прищина, но би влошила до крайност отоншенията с Белград.

В случая, България е сякаш създадена за обект, на който Сърбия да изкара яда си.

В Белград разполагат с някои мерки, които биха могли да нанесат на България неприятни икономически загуби.
Затова една въздържаност на правителството и парламента ни по отношение на признаването на независимостта на Косово би била разбираема.
Не е и нужно Сърбия да бъде допълнително унижавана, в момента в който окончателно се слага край на мисията й на „Пиемонт на Балканите".

Едновременно с това, не бива да се допуска изпадане в другата крайност. България под никакъв предлог не трябва да осъжда евентуалното обявяване на независимостта на Косово. За това не би имало нито политически, нито морални аргументи.

Българското общество и съответно българските медии не трябва да допуснат развихрянето на „белградското лоби" в София и страната.
Най-малко на нас прилича да „държим исо" на „историческите претенции" на Сърбия в Косово. Претенции, базирани преди всичко на „исторически аргументи", които датират от Средновековието и са с толкова голяма тежест, каквато биха имали претенциите на България към Белград и Браничево.

Достатъчно дълго сме били свидетели на демонизирането на косоварите и на техните политически лидери.
Белградските специални служби безспорно си вършат съвестно работата, създавайки образ на косоварите като на родени мързеливци, престъпници и най-вече наркотрафиканти.

Здравомислещите хора в България трябва да си дават ясно сметка, че организираната престъпност в Сърбия по нищо не отстъпва на тази в Косово, а в сравнение с паравоенните формирования на Желко Ражнятович - Аркан, Армията за освобождение на Косово (АОК) дори и през най-силните си дни, изглежда като скаутско дружество.

Българите са достатъчно политически просветени, за да се досещат кого обслужва демонизацията на албанците, в частност на косоварите, както и на политическите лидери в Косово.
Ако за секунда слезем от пиедестала на собствената си изключителност, трябва да призанаем, че в България (да не говорим за Сърбия) няма политик от мащаба на покойния Ибрахим Ругова.

Малко са хората, които си спомнят изключителните постижения на този истински народен водач, който с ненасилствени средства успя да създаде първообраза на днешно (почти) независимо Косово.

Чрез методите на пасивната съпротива и без насилие, но с непоколебима целеустременост, Ругова създаде паралелна „държава в държавата" - още преди началото на разпадането на Югославия.

В Косово, на което беше отнета автономията от Титово време, бяха създадени независими от югославската държава институции, в това число - образование и здравеопазване.

Отделянето на Косово беше предопределено от успеха на тоталния бойкот на югославската държава и създаването на „паралелна държава" под ръководството на Ругова, а не от авантюрата на Милошевич и от създаването на АОК.

Неслучайно Ибрахим Ругова многократно е сравняван с Махатма Ганди. Тук може само да добавим, че като познавач на балканската история, той успешно приложи и някогашния опит на ВМРО, създала в Македония паралелна съдебна система на османското правосъдие.

Що се отнася до сегашния министър-председател на Косово - Хашим Тачи, той по никакъв начин не изглежда по-зле от многобройните латиноамерикански политици, хвалени за това, че са заменили партизанската война и автоматите си с политическото поприще, официалните костюми и вратовръзки.

Затова, официална България може да почака с признаването на независимостта на Косово, но българската общественост, неправителствените организации и българският бизнес не трябва да губят никакво време за осъществяване на контакти с властите в Прищина и с наченките на гражданско общество в новопоявяващата се република.

Те не трябва да бъдат възпирани по никакъв начин в тази си мисия от българските официални власти.Реалностите в Косово са ясни и към тях трябва да се подхожда прагматично и без предразсъдъци.

* Изразените становища отразяват единствено позицията на автора на текста. Те по никакъв начин не ангажират Съюза за стопанска инициатива (ССИ), на който авторът е заместник председател или Нов български университет (НБУ), където преподава.