Доживотната присъда на българския шофьор Живко Русев от съда в иранския град Тебриз следва да се приема като жест от страна на Техеран към София.

Трябва да се има предвид, че за минималното количество 100 грама хероин в Исламската Република Иран се издава смъртна присъда.
А според иранските медии, нашият човек е пренасял в камиона си 335 килограма хероин!

Ако това е вярно, той би трябвало да получи 3350 смъртни присъди според иранските закони. И все пак това не се случи.

Дори след години има вероятност, след неколкократни намаления на присъдата за добро поведение, да се завърне в България.

Това, естествено не може да стане веднага, но съдбата му едва ли ще бъде по-тежка от тази на нашите сестри в Либия. Дотогава да му пожелаем най-вече здраве!

Все пак възниква въпросът: откъде такава милост у аятоласите? И най-вече у правораздавателните органи на тази държава, управлявана по законите на Шериата?

Без съмнение, става дума за жест на добра воля от страна на Ислямската Република Иран към нашата страна и към Европейския съюз. Явно в Техеран са решили, че вече имат достатъчно врагове, за да трупат още!

Защото между България и Иран дружеските отношения са традиция - без значение, дали става дума за фашистки, комунистически, популистки или ислямистки режими.

И съдбата на едно "муле" (преносител на наркотици през границата) не би трябвало да ги развали.

Така и отсъдиха иранските аятоласи. Те решиха че нямат нужда от повече врагове, най-вече сред старите партньори. Защото в момента Иран има проблеми на практика с всичките си съседи.

На границата с Афганистан почти всеки ден стават престрелки с нарко-трафикантите. Същото се случва и на границата с Пакистан, където наскоро ислямски терористи организираха атентат, при който загинаха 42 ирански военни, сред които 6 високопоставени офицери (включително двама генерали).

Отношенията с Ирак са постоянно напрегнати, най-вече заради американското военно присъспвие там.
Те едва ли ще се затоплят след предстоящите парламентарни избори, имайки предвид техните предвидими резултати.

Въпреки официалното сближаване между Техеран и Анкара по въпросите на общата борба с тероризма, традиционната вражда между двете страни трудно ще бъде преодоляна.

Отношенията с Армения и Азербайджан са нормални, но се влияят от геополитическата конюнктура в Южен Кавказ. Докато с Ереван сътрудничеството се задълбочава, с Баку постоянно възниква напрежение, най-вече поради азербайджанското малцинство в Северен Иран.

С Русия партньорството е несигурно, поради проблемите в Каспийския шелф и историко-цивилизационните противоречия. Единствено с Туркменистан и Казахстан като че ли няма проблеми, но няма и кой знае какви отношения.

Последното изявление на руския президент Дмитрий Медведев за заплахата от нови санкции срещу Иран следва да се тълкува като отказ на руската страна от изграждането на четириъгълника Москва-Пекин-Делхи-Техеран.

В такъв случай аятоласите нямат друг избор освен да съхранят отношенията с традиционните си приятели, сред които по определение присъстват съседите на съседите.

Имайки предвид, че България и Иран са съседи от изток и от запад с Турция, която подлежи на нарастващо етническо напрежение, поради невъзможността на решаването на кюрдския въпрос и отношенията с Армения, те нямат друг избор, освен да координират своята външна политика.

Защото при един взрив на етно-националните противоречия в общата съседка, които могат да доведат до нейното разпадане, стабилността на целия регион ще бъде поставена под въпрос.

Тоест, жестът на Техеран към София следва да бъде оценен адекватно.