Последната информация за военните учения с участието на сухопътни войски и авиация край град Хвачеон, в близост до границата с КНДР, и предишните военноморски край пристанището Таеон (също недалече от наземната и морската граници със Севера) потвърждават решимостта на Сеул този път да отговори на поредното предизвикателство от страна на Пхенян.

И дори с цената на неприемливи човешки жертви и тотална разруха на транспортната и икономическата инфраструктура, да свали от власт управляващата комунистическа династия и да обедини Корея (по-точно това, което остане от нея след евентуален военен конфликт) по „свой образ и подобие", ликвидирайки всички следи от господството на „идеите чучхе".

Няма съмнение, че в случай на реални и пълномащабни военни действия Южна Корея ще може да разчита на реалната военна, икономическа, дипломатическа подкрепа на САЩ, Япония, Тайван и на териториално по-далече разположени съюзници като ЕС, Австралия, Нова Зеландия и т. н.

Тя обаче имаше подкрепата на тези страни (вместо ЕС, тогава съществуваше просто Западна Европа) и по време на войната през 1950-1953г. Въпреки това, тогава не успя да я спечели. Защо сега шансовете й са по-големи?

Преди всичко, основните съюзници на Севера - Руската Федерация и Китайската Народна Република, поне официално заемат по-скоро неутрална позиция, опитвайки се да направят всичко възможно за предотвратяването на ескалацията на конфликта.

Ако изобщо окажат някаква военна помощ на Пхенян, тя ще е много дискретна. Руската страна направи единствения правилен ход в случая - Дмитрий Медведев прие поканата на южнокорейския си колега Ли Мен Бак да изпрати руски военни експерти да разследват на място обстоятелствата около гибелта на корвета „Чхонан", когато загинаха 46 членове на екипажа.

В началото ставаше дума за 3-4 членна делегация, но впоследствие към офицерите от Главния щаб на Военноморския флот на Руската федерация бяха прикрепени и техни колеги от управлението за международно военно сътрудничество от руското Министерство на отбраната.

От щаба обаче определиха като несъстоятелни твърденията за собствена версия за случилото се, различна от досегашната. Руският президент призова за наказание на конкретните виновници за инцидента, разчитайки по този начин да предотврати ескалацията на конфликта.

Колкото до по-отдалечените териториално и по-малки азиатски държави, прекарали около 45 години в един военно-политически блок с КНДР - Виетнам, Кампучия, Лаос, Монголия и т. н., те изобщо са й обърнали гръб и се ориентират изключително към решаване на тежките си социално-икономически проблеми.

Форпостовете на антиглобализма - Иран и Венецуела, нямат нито ресурсите, нито желанието да се набъркват във война, която не ги засяга пряко. Готови са обаче да злорадстват при първите информации за човешки жертви и временни неуспехи от американска страна и да сатанизират ролята на САЩ като „световен полицай", след логичното поражение на режима в Пхенян и неговото последващо падане.

Това би укрепило техните идеологически и политически позиции в собствените им страни и би дало повод за репресии над прозападната опозиция.

С две думи, ситуацията за Севера никак не изглежда розова. Според Ректора на МГИМО и водещ руски специалист по корейската проблематика Анатолий Торкунов, една война на полуострова има потенциала да изправи пред криза цялата съвременна система на международните отношения, ако Москва и Пекин активно се намесят на страната на Пхенян.

Подтекстът на изказването му е да не го правят. А без тяхната помощ северокорейската армия изглежда обречена.

От своя страна, колегата му Алексей Арбатов - присъствал покрай баща си Георгий Арбатов (най-известният специалист - международник от последните десетилетия от съществуването на СССР) на повечето международни форуми, посветени на съхраняването на мира между двете Кореи, смята че в случай на започване на военни действия изгладнелите и доведени до отчаяние северни корейци ще се разбунтуват и тяхната армия сама ще свали режима. Той е уверен, че това се знае много добре от генералите в Пхенян, които не смята за самоубийци.

Според него, те ще направят всичко възможно да вразумят лудите глави в политическото ръководство на страната. От своя страна, ръководителят на Центъра за корейски изследвания на Института за Далечния Изток на Руската Академия на Науките Александър Жебин смята, че военна победа за Юга и последващо обединение на страната, диктувано от Сеул, не устройва никого от големите регионални играчи.

САЩ - поради перспективата за прекратяване на военното присъствие на полуострова.

Китай - поради възможната поява на американски войски на границата с Корея.

Япония - поради национализма и стремежа на корейците за политико-икономически реванш за годините на колониално унижение.

Русия - поради евентуалното създаване по далекоизточната й граница на 70-милионна държава с американски военен контингент, скрита ПРО и включена в тристранния алианс САЩ-Япония-Корея, тоест азиатско НАТО.

Жебин изтъква, че определени сили в Япония и Южна Корея се надяват ядреното въоръжаване на КНДР да им позволи да постъпят по същия начин и впоследствие да се освободят от отдавна омръзналата им, но неизбежна до момента американска военна опека.

Според него САЩ се опитват да заставят Китай да упражни натиск върху КНДР, плашейки с ядреното въоръжаване на Япония и Южна Корея, без да си дават сметка, че това ще означава крах на стратегията на Вашингтон в Азиатско-Тихоокеанския регион.

Защото в такъв случай, нито Токио, нито Сеул биха търпели американски войски на своя територия.

Неговият заместник Герасим Югай - етнически кореец (с когото авторът на тези редове се познава от 1976г.), дори е убеден, че върхушката в Пхенян от години всъщност е манипулирана от вашингтонските стратези, заинтересовани да се поддържа напрежението, без да се стига до горещ конфликт и по този начин да се саботира обединението.

Дълги години ми беше трудно да се съглася с него, докато не видях през септември 2007г. в най-скъпия хотел в Макао - „Венеция" и в най-голямото казино там - „Лишбоа" как висши северокорейски функционери и милиардери от цял свят, включително от САЩ, Япония и Южна Корея, си прекарват заедно времето весело и полезно.

Всъщност, незаконният трети син на Ким Чен Ир - Ким Чен Ун, беше позициониран именно там в Макао - на бившата португалска и сегашна китайска територия - да пере парите на режима и да съхранява основната им част за височайшето семейство. Сега той е издигнат за наследник на баща си, след правилната преценка (според южнокорейския анализатор Юн Юнг Кван), че е най-адекватен в сравнение с братята си.

Според същия анализатор неговото положение е достатъчно стабилно в момента, а самочувствието му се дължи на успехите в разработването на ядрено оръжие, безрезултатността на натиска на международната общност и безнаказаността при прехвърлянето на ядрени технологии, навремето към Иран и впоследствие към Сирия.

Той обаче не може да не си дава сметка, че при една необмислена агресия срещу Юга ще свърши като синовете на Саддам - нещо, което едва ли му се иска.

Все пак трябва да се има предвид спецификата на КНДР и на управляващия режим, преди да се правят генерални изводи и прогнози за неговото поведение.

Преди всичко трябва да се знае, че хората в северната част на полуострова винаги са гладували - и в 19 век при кралете, и под японското господство, и при Ким Ир Сен.

Продоволствието е идвало главно от Юга и частично от Китай. Освен това, дори и в сегашна Русия, въпреки двукратното развенчаване на култа кым Сталин, около 1/3 от населението и досега го смята за „велик вожд", а някои дори и за „ефективен мениджър".

В Северна Корея, където не се е случвало нищо подобно, такива хора има много повече. Съветският модел там е оказал краткотрайно въздействие. През втората половина на 50-те години, след издигането от страна на Ким Ир Сен на идеите „чучхе", страната се завръща към традиционните политически ценности на конфуцианството. Това означава преклонение пред Господаря, чиято власт е дадена от Небето, ясна и твърда социална стратификация „господар - чиновници - народ", култ към образованието, решителна роля на държавата в икономиката, или „азиатският начин на производство", анализиран от Маркс.

Всъщност, произведенията на Маркс и Ленин изчезнаха от лавиците на книжарниците и библиотеките още през 70-те години и останаха в специалните хранилища. Сега само висшите партийни идеолози имат достъп до тях.

Социалистическата фразеология остана, но на практика през последните 2 десетилетия КНДР се превърна в истинска азиатска държава, приела далече не най-доброто от наследството на Конфуций.

Конкретният политически курс на всеобхватната държавна идеология „чучхе" се нарича „сонгун" и отдава приоритет на армията и военното дело. Ръководството на страната се осланя най-вече на въоръжените сили, поради лумпенизацията на значителна част от градското население и преди всичко на пролетариата.

Причината е пълното или частичното спиране на мнозинството промишлени предприятия, поради спирането на търговията с бившите социалистически страни и стихийните бедствия от средата на 90-те години.

В тази обстановка управляващата клика сметна за рисковано да се осланя преди всичко на партията. До този извод доведе разпадът на световната социалистическа система.

Така армията остана единствената организирана и действена сила, способна да защити страната от външна агресия, да съхрани политическата стабилност и да не допусне пълна икономическа стагнация.

Трябва да се има предвид и опитът от Корейската война 1950-1953г., когато първо Северът завзема почти цялата територия на Юга, после Югът с помощта на американците стига почти до китайската граница, и накрая китайците стигат по на юг сегашната разделителна линия, докато са отблъснати отново до 38-я паралел.

На 25.06.2010 се навършват 60 години от атаката на Севера срещу Юга. Дали дотогава новата война ще е започнала и дори завършила?