News.bg започва публикуване изследването в 10 части на д-р по социология Теодор Дечев, представящо "Основни твърдения около съдбата на българите - мюсюлмани през Балканските войни"

(Продължение от предишната част)
Трагедията в Дьовлен е потвърдена в прав текст и от Стою Шишков в едно драматично писмо до Иван Д. Шишманов от 26 януари 1913 г.:

„ ... От една неделя съм в този див и дивен Тъмръшки край. Попадам в комисията за раздаване помощи и съм зрител на рай с редки славни исторически събития още и лице с лице на небивала и невиждана мизерия. По 5 - 10 семейства полуголи, гладни, измъчени натикани в запарени полусрутени колиби, дето дори и един тенекиен съд за вода и готвене им липсват. Инък пък поголовно минават пред кръста, евангелието и светената вода и приемат Христовата вяра, в която се чувствуват от малко малко поне успокоени от страха и разни тормозения. ... ние сме тук и доктори и проповедници и милостин раздавачи (каква милостиня от 2 - 5 лева на едно почти голо и формено гладно семейство!), и съдии и кумове и всичко. В Дьовлен, изцяло изгорял, намерихме в ротата 3 учители, мои бивши ученици от Оряховското класно училище и със съдействието на прекрасния им ротен капитан Спасов вече имаме временно мисионерско училище с 20-на помачета, но без плочи, тебешир, черна дъска и букварчета". [1]

В докладна записка до пловдивския митрополит Максим, Стою Шишков дава още по-подробна картина на бедствията в Дьовленска околия:

„Помашкото население от Дьовленска околия в своето бягство през време на войната до Драма и Кавала и след това връщането му обратно е било причина всичките негови добитъци и покъщнина да бъдат ограбени до край, като е останало само с едните дрехи на гърба  и то скъсани. От 33 села, 3970 къщи - опожарени са. Опожарените семейства са се настанили в съседните оцелели. У всички почти липсват покривки и постелки, липсва и последният тенекиен съд за готвене и за вода. Натъпкани по няколко семейства в една стая, мизерията е неописуема.  Нужно е снабдяването на това крайно нещастно население с покривки и постелки на повече от 2000 семейства, навуща, чорапи и цървули на повече от 5000 души жени, деца и мъже; шапки на повече от 2000 души за мъже и момчета и шемии (кърпи за глава) за жени и момичета повече от 5000 и тенекиени съдове 2000.

... Отпусната помощ комисията пред вид многобройното нуждающе се население реши и почна да раздава от 2 - 5 лева на един член от цяло семейство и то само на опожарените, а по-малко от тази норма на тези, на които домовете са оцелели. С тази нищожна помощ едва ли може да се набавят нуждающите сол и сапун, а за храна тя далеч е недостатъчна. Предполага се, чи и при тази крайна предпазливост комисията ще раздаде повече от 25000 лева само в Дьовленско. За останалите помашки краища и християнските села из Родопите до Скеча и Деде-Агач, както комисията си е определила маршрута, нуждите и там са тъй големи, че ще трябва отпущането допълнително още една сума най-малко от 100000 лева. ...". [2]

Ако читателят си спомни предишната докладна записка на Шишков,[3] в качеството му на комендант на Устово, той ще открие неговата забележителна последователност в показването на мародерството, съпътстващо военните действия в Родопите и изобличаването на злоупотребите на корумпирани администратори и пишман полицейски служители. В пълно съзвучие с предишната цитирана докладна записка той пише до Митрополит Максим:

„Както през време на войната, така и днес помашкото население продължава да бъде обект на зли и хищни хора, които от разни краища идват, обикалят селата, налитат в домовете и доограбват и последната му запазена здрава дреха, съд или добитък, а някои и грозно безчинствуват с честта му.

Населението силно изплашено понася робски всичко това, без да смее да се оплаква, пък и няма кому. В селата Беден, Триград и други са се натъпкали самозвани секретар-бирници, които ужасно тормозят населението. За жалост и самата полицейско-административна власт в Дьовленско с всичките нейни органи е вършила и днес продължава да върши грозни деяния над населението. Съмнявам се, че тази власт след заминаването на комисията, може би, ще ограби от населението и дадената му помощ. Нужно е не само час по-скоро премахването на всички сегашни полицейско-административни власти там, разследването техните деяния, подлагането ги под строгостта на законите и изпращането на околийски началник, лице добросъвестно, опитно и честно, което да тури край на анархията, която владее там. ...". [4]

Стою Шишков не проявява никаква деликатност и към местното население, което се отнася съвсем нехристиянски към помаците и преди и след тяхното „новопросветяване" в Христовата вяра. Той отново настоява да се вземат мерки, за да се обуздае страст сред българското християнско население, което е започнало да „придобива" на едро покъщнината и добитъка на помаците.

„Голяма част от българското население в Пещерско, Пазарджишко, Пловдивско, Станимашко, Ахъ-Челебийско, Неврокопско и други през време ва военните действия и отпосле се е предало на грабеж из помашките села. По един или друг начин да се въздействува на това население да повърне ако не изцяло, то поне от части, заграбеното от помашкото население, което сега са негови братя не само по кръв, но и по вяра, носещи най-големите жестокости на съдбата. ...". [5]

Справедливостта изисква да се отбележи, че поредният сигнал на Шишков за мародерство по помашките села е подет от висшия клир и много скоро и Светият синод и пловдивският Митрополит се обръщат с пастирски послания, с които настояват да се спрат грабежите по помашките села. Всъщност, освен към пловдивския Митрополит Максим, Стою Шишков се обръща с докладна записка и към Светия Синод. Това става на 31 януари 1913 г., а на 5 февруари 1913 г., информацията му е докладвана на заседание на Светия Синод. Висшият клир, който се е информирал по въпроса и от други източници, решава да се опита да съдейства за спиране на грабежите и връщане на заграбеното имущество. В протокола от заседанието е записано:

„Сведенията, които пристигат едно по друго до Св. Синод както от Пловдивската Митрополия, така и от духовните мисии в новоосвободените земи, свидетелствуват, че голяма част от помашкото население в селата, преминали в лоното на Православната църква, е било ограбено и опожарено и че то проживевало днес дни на най-голяма немотия от храна и облекло. Сочат се села, в околността на които много от ограбените вещи стоели струпани в някои къщи, когато притежателите на тия вещи се намират в най-голями лишения и неволя. Ако надлежните власти и лица, у които има такива вещи, покажат едно малко състрадание към страждущите свои братя и повърнат на последните онова, което е тяхно, с това би се изправила една жестока несправедливост.

Пред вид на това намери се за потребно да се помоли Министерството на Изповеданията да направи надлежни постъпки, дето трябва, за да се повърнат на стопаните ония техни вещи, които били складирани в някои от държавните складове. Наред с това да се поканят духовните мисии да вменят в длъжност на надлежните свещеници да съветват християните, у които има такива вещи, да ги повърнат на притежателите им, като с това те ще помогнат на своите братя в едно най-трудно за тях време и ще извършат акт на висока християнска справедливост и человеколюбие". [6]

Човек може да си зададе въпроса, откъде пък вещи на ограбените помаци ще се окажат в държавни складове и какви ли ще са те? Частичен отговор на въпроса намираме отново в докладната записка на Стою Шишков, където можем да прочетем следното:

„В селото Дьовлен финансовата власт е задържала между другото 40 оки домашни съдове (щом ги измерват на тегло, най-вероятно съдовете са били бакърени, б. авт.) и 300 оки вълна. Всичко това е собственост на самото местно население, за мизерията на което споменах по-горе. Същото нещо съществува и в Пашмаклийската финансова власт. Надлежното министерство още сега да заповяда да се раздадат тези от първа необходимост предмети на нуждающите се. Така например 300-те оки вълна да бъде дадена на населението, което само ще може да си изработи по няколко чифта чорапи. Вън от това в Ахъ-Челебийско, а сигурно и другаде има запазени тоже от финансовата власт вехти дрехи, постелки и покривки, които тоже е грешно да се държат, когато оголеното население мре от студ". [7]

Как всичката тази покъщнина е попаднала в складовете на „финансовата власт", не става ясно от докладната записка на Шишков. За сметка на това, става ясно, че това поне са вещи, собствениците на повечето от които се знаят. Защото в складовете на „финансовата власт" има и доста имущество, собствениците на което не могат да се осъществят:

„В Кърджалийско и Скечанско има повече от 100 000 килограма тютюн, конфискуван, а в Ахъ-Челебийско - аби и др. платове, на които стопаните не могат да се намерят и удостоверят. Тези пък предмети могат да се продадат на публичен търг, а добитата сума да се внесе в Червения Кръст и употреби за раздаване помощ на нуждающите се". [8]

След малко повече от две седмици, Светият Синод се обръща към пловдивския Митрополит Максим с подканяне да активизира местното духовенство в борбата за връщане на откраднатото. От Синода за кой ли път констатират бедственото положение на „новопросветените" помаци:

„Сведенията, които пристигат едно по друго до Св. Синод, свидетелствуват, че голяма част от помашкото население на селата, преминали вече в лоното на Св. Православна църква, е било ограбено и опожарено. Сочат се села, в околността, на които много от ограбените вещи стоели струпани в някои къщи, когато притежателите на тези вещи се намират в най-големи лишения и неволя. Ако надлежните лица, у които има такива вещи, покажат едно малко състрадание към страждущите свои братя и повърнат на последните онова, което е тяхно, с това би се изправила една жестока несправедливост". [9]

Горните констатации не блестят с оригиналност, още повече, че един от източниците на Светия Синод е самият Митрополит Максим, но последвалите инструкции са безспорно важни:

„Пред вид на това, съгласно Синодалното решение от 5-ти того, приканяме Ваше Високопреосвещенство да наредите да се вмени в длъжност на надлежните свещеници да съветват християните, у които има такива вещи, да ги повърнат на притежателите им, като с това те ще помогнат на своите нови братя в едно най-трудно за тях време и ще извършат акт на високо християнска справедливост и человеколюбие". [10]

Оказва се, че добрите хора, които са събрали добитъка на помаците и са отмъкнали от домовете им дори и старите черги, могат да се окажат в положението на велики хуманисти и на смирени вярващи християни, ако просто ... върнат откраднатото. Безспорно, в увещанията на Светия Синод личи известна инфлация в раздаването на етикети за проявяване на „високо християнска справедливост", но подобна мекота има своето обяснение. За висшия клир очевидно е било по-важно някакси да „подбутнат" връщането на ограбеното, отколкото да раздават морални и нравствени оценки за извършителите на грабежите, още повече, че голяма част от тях не са някакви професионални бандити, а хора от мирното, цивилно население.

Пловдивският Митрополит Максим изобщо не губи време и на 23 февруари 1913 г., изпраща писмо до архиерейските наместници в епархията му, посветено на необходимостта благочестивите християни да бъдат убедени по някакъв начин от свещениците, че трябва да върнат обратно разграбеното имущество на новопокръстените техни братя. Позовавайки се на писмото на Светия Синод (писмо от 21 февруари 1913 г., № 606), митрополит Максим инструктира архиерейските наместници:

„ ... Поканваме Ви да вмените в длъжност на надлежните свещеници да съветват християните, у които има такива вещи; да ги повърнат на притежателите им, като с това те ще помогнат на своите нови братя в едно най-трудно за тях време и ще извършат акт на висока християнска справедливост и човеколюбие". [11]

От наличните документи не става ясно дали някои от енориашите на Българската Екзархия са откликнали на иначе много настойчивите призиви на Светия Синод и на Митрополитите. Можем да не се съмняваме, че както Митрополит Максим, така и епископите, които са ръководили двете духовни мисии в Гюмюрджина и в Неврокоп - Йосиф и Теодосий са изискали от архиерейските наместничества да „мобилизират" свещеничеството да „съветва бащински" българите - стари християни да „извършат акт на християнска справедливост и човеколюбие", тоест да върнат поне част от откраднатото. Междувременно, хуманитарната криза в Родопите продължава и през януари - февруари 1913 г., макар че вече не е обект на такава интензивна кореспонденция между Светия Синод и правителството. Свидетелства за това не липсват.

На 28 януари 1913 г., ръководителят на духовната мисия в Гюмюрджина - Епископ Йосиф, изпраща телеграма до Св. Синод на Българската Екзархия в София (вх. № 443 от 28 януари 1913 г.), с която информира висшия клир, че мисията е решила трайно да се установи в Даръдере, тоест в Средните Родопи. Заедно с това, той отново алармира, че „населението било в голяма мизерия" и иска"да се изпратят бързи помощи в храна и облекло". [12] Този призив на епископ Йосиф кара Светия Синод да се обърне към Пловдивската митрополия с питане „отпуснало ли е дружеството „Червен кръст" сумата 50000 лева за храна и други нужди на новопросветените и, ако е отпуснало, какво е направила Митрополията с нея досега?". [13]

Отговорът идва след три дни с телеграма на Митрополит Максим до Светия Синод. В нея се съобщава, че от „отпуснатите от Червен кръст 50 хиляди лева, 20 хиляди раздадени в Чепинско и Дьовленско. 1/3 за шапки, шамии и дрехи на новопокръстените. 30 хиляди са вложени в Земледелческата банка в Чепеларе на разположението на комисията за раздаване на помощите". [14]

Положението в новите земи съвсем не е розово не само поради продължаващия глад, но и поради продължаващите епидемии. В цитираната по-горе своя докладна записка до Митрополит Максим, Стою Шишков е съвсем ясен:

„В Дьовленско комисията се натъкна и на друга потресающа картина: от глад, от студ и страх голяма част от населението боледува и мре, без да има поне първа медицинска помощ да му се даде. Ако не лекари, поне по един фелдшер с необходимите медикаменти да се изпрати в седалището на всяка околия". [15] Шишков е последователен в това си искане. Още на 02 декември 1912 г. в предишна своя докладна записка в качеството си на комендант на Устово той изрично настоява „за предотвратяване на епидемии, възможни да се появят всяка минута от глад и мизерия, необходимо е бързото изпращане на лекар в центъра Устово, гдето е запазена една турска аптека и откриване фелдшерски участъци в раазни пунктове из споменатите каази, в които никога никаква санитарна власт не е имало". [16]

Очевидно е, че хора като Шишков, които са работили „на терен" и които е трябвало да слагат основите на новата българска административна власт, да въвеждат българската образователна система, да се борят за създаване поне на наченки на санитарна власт, каквато по тези краища по време на Османската империя „никога не е имало" са били изправени пред три проблема - наследството на османското управление, бедствията причинени от военните действия и не особено бързата реакция на българската администрация.

Ако започнем отзад - напред, трябва да отбележим, че от наличните извори и документи се вижда, че през тези месеци времето в България и новите земи тече сякаш в пъти по-бързо от нормалното. Ежедневно и ежечасно възникват остри проблеми за решаването на които не достигат нито човешки, нито материални ресурси. По-горе се видя, че у министрите в правителството не липсва отзивчивост - те изслушват внимателно ходатаите, които пледират за необходимостта от помощ за бедстващите в Родопите, докладват техните съобщения на заседания на Министерския съвет, но нещата съвсем не стават бързо.

Достатъчен е примерът с необходимостта от създаване на клонове на Земеделската банка в новите земи. Както ще се види по-долу, около два месеца след първата докладна записка на Стою Шишков, (в която се иска създаване на клон на Кооперативната банка в Устово, който да дава ръж и царевица на кредит) правителството успява да даде ход на изграждането на клонове на Земеделската банка в новите земи. В мирно време, това би бил един сравнително приемлив срок и за днешните български стандарти, но по време на войната всеки изминал ден е струвал огромни страдания на населението.

По същия начин, трябва да се отчете, че по това време огромната част от лекарите са били мобилизирани поради нуждите на фронта и е било трудно да се командирова медицинска мисия в Родопите, още повече, че само един медицински пункт в Устово не би решил нищо при тогавашната епидемична обстановка. Впрочем, по онова време и в Стара България е имало дефицит на лекари в мирно време. Не много преди Балканските войни, все още княз Фердинанд се обръща към гръцките лекари с предложение да се преселват в България, където им се обещават добра кариера и определени привилегии. Този факт също не е за пренебрегване, но това не омаловажава пораженията, които са нанесени от болести и епидемии по време на Балканските войни сред населението в Родопите.

За бедствията причинени от военните действия вече беше коментирано достатъчно обстоятелствено. Масовото опожаряване на селата на българите - мюсюлмани е едно от обстоятелствата, които са в самата основа на възникналата хуманитарна катастрофа.

Използвани източници:

[1] Писмо от Стою Шишков до Иван Д. Шишманов, Дьовлен, 26 януари 1913 г., НА - БАН, ф. 11 к, оп. 3, а.е. 1676, л. 2-3, Оригинал, Ръкопис, Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913, стр. 65.

[2] Шишков Ст., Докладна записка до Негово Високо Преосвещенско Светопловдивският митрополит Г-н Г-н Максим, председател на комисията на „Червения кръст", Пловдив, 30 януари 1913 г., ДА - Пловдив, ф. 67 к, оп. 2, а.е. 123, л. 145 - 149, Оригинал, Ръкопис, Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913, стр. 88 - 91.

[3] Шишков Ст., Докладна записка за положението в Ахъчелебийската, Даръдерската, Егридерската и Скечанската каази след преминаването на Българските войски, Пловдив, 2 декември 1912 г., ДА - Пловдив, ф. 67, а.е. 121, л. 12-13, Оригинал, Ръкопис, Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913, Документи, стр. 17 - 18.

[4] Шишков Ст., Докладна записка до Негово Високо Преосвещенско Светопловдивският митрополит Г-н Г-н Максим, председател на комисията на „Червения кръст", Пловдив, 30 януари 1913 г., ДА - Пловдив, ф. 67 к, оп. 2, а.е. 123, л. 145 - 149, Оригинал, Ръкопис, Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913, стр. 89.

[5] Пак там, стр. 90.

[6] Св. Синод на Българската Екзархия, Протокол № 8 от Заседание на 05 февруари 1913 година, 05 февруари 1913 г., ЦДА, ф. 791, оп. 1, а.е. 24, 83 - 97, Оригинал, Ръкопис, Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913, стр. 117.

[7] Шишков Ст., Докладна записка до Негово Високо Преосвещенство Светопловдивският митрополит Г-н Г-н Максим, председател на комисията на „Червения кръст", Пловдив, 30 януари 1913 г., ДА - Пловдив, ф. 67 к, оп. 2, а.е. 123, л. 145 - 149, Оригинал, Ръкопис, Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913, стр. 90.

[8] Пак там.

[9] Писмо от Св. Синод до Пловдивския Митрополит Максим, София, 21 февруари 1913 г., ДА - Пловдив, ф. 67 - к, оп. 2, а.е. 107, л. 1, Оригинал, Машинопис, Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913, стр. 152.

[10] Пак там.

[11] Писмо от пловдивския Митрополит Максим до архиерейските наместници в епархията, Пловдив, 23 февруари 1913 г., ДА - Пловдив, ф. 67 к, оп. 2, а.е. 104, л. 2, Оригинал, Машинопис, Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913, стр. 173 - 174.

[12] Св. Синод на Българската Екзархия, Протокол № 6 от Заседание на 29 януари 1913 година, 29 януари 1913 г., ЦДА, ф. 791, оп. 1, а.е. 24, 57 - 62, Оригинал, Ръкопис, Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913, стр. 73.

[13] Пак там, стр. 75.

[14] Телеграма от пловдивския Митрополит Максим до Светия Синод, 31 януари 1913 г., ДА - Пловдив, ф. 67 к, оп. 2, а.е. 123, л. 19, Първообраз, Ръкопис, Публикувано в ПБМ 1912 - 1913, стр. 102.

[15] Шишков Ст., Докладна записка до Негово Високо Преосвещенство Светопловдивският митрополит Г-н Г-н Максим, председател на комисията на „Червения кръст", Пловдив, 30 януари 1913 г., ДА - Пловдив, ф. 67 к, оп. 2, а.е. 123, л. 145 - 149, Оригинал, Ръкопис, Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913, стр. 90.

[16] Шишков Ст., Докладна записка за положението в Ахъчелебийската, Даръдерската, Егридерската и Скечанската каази след преминаването на Българските войски, Пловдив, 2 декември 1912 г., ДА - Пловдив, ф. 67, а.е. 121, л. 12-13, Оригинал, Ръкопис, Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913, стр. 17 - 18.