Последната акция на терориста-самоубиец с отвличането на ферибота, пресичащ Измитския залив и насочването му към остров Имралъ в Мраморно море (където излежава доживотната си присъда Абдуллах Йоджалан) говори за тотална смяна на тактиката на ПКК.

След изключително успешните нападения в Югоизточен Анадол (или Северен Кюрдистан, или Западна Армения, в зависимост от гледната точка) над военни и жандармерийски обекти, стана ясно, че дори и 10 пъти повече от загиналите 26 униформени турски държавни служители не могат да стреснат управляващите в Анкара по въпроса за даване на автономия на районите, населени с кюрди. Затова кюрдските бойци започват борба за освобождаването на своя исторически лидер.

От друга страна, ПКК през последните години демонстрира гъвкавост по отношение на своите искания - вече не се говори (поне публично) за независима кюрдска държава. Според нейния представител за района на Балканския Полуостров Ахмед Даръ - „в този момент, в новото време на глобализма, ние нямаме нужда от държава с граници. За нас най-важното е кюрдският народ да бъде свободен на собствената си земя, заедно със съседните народи...Целта ни ще бъде постигната, когато и в четирите части на Кюрдистан свободата стане стопроцентова реалност за кюрдите".

Той споделя още, че „в Кюрдистан, както и в Турция, живеят и турци, и кюрди. В Иран, Ирак и Сирия е налице същата ситуация. Кюрдската територия представлява етническа мозайка". Специално обръща внимание на факта, че „на голяма част от територията на Кюрдистан живеят арменци, които също я смятат за своя територия. Но с арменците сме приятелски народи и нямаме никакви проблеми. Преди 5-6 години бях в Армения и срещнах там много приятели".

Всъщност, аз не усетих някаква ненавист и към турците нито от негова страна, нито от страна на защитника на Абдулах Йоджалан - адвокат от Истанбулската адвокатска колегия Ирфан Дюндар, кюрд по произход. И двамата разговаряха с мене на турски език, вместо да ползват преводач от кюрдски, както си му е редът в такива случаи.

Ирфан Дюндар, от своя страна, потвърди, че „след десетилетия кръвопролитни битки лидерите на организацията си поставят по-реалистични цели - кюрдите да живеят свободно на своята земя, заедно с другите народи, които я населяват. В такъв случай на практика отпада необходимостта от създаването на обща държава+. Той обаче потвърждава, че „кюрдите никога не са спирали да се борят за своята свобода. Ако мирният процес претърпи провал, борбата ще продължи без прекъсване. Кюрдският народ е избрал своя път - този на национално-освободителната революция. И никой, по никакъв начин, не може да ни откаже от него. Това трябва да бъде разбрано както от Турция, така и от нейните съседи".

Няма съмнение, че последният терористичен акт (макар и неуспешен) по отношение на ферибота говори за пренасочване на усилията към споменатия вече остров Имралъ, превърнат в непревземаема крепост от турските въоръжени сили, след ареста на Абдулах Йоджалан. И шансовете той да бъде освободен по този начин, разбира се, са минимални. Със сигурност обаче, подобен род отвличания ще доведат до многочислени жертви сред цивилното население. И тогава вече турските управляващи ще бъдат принудени да направят нещо. Защото силовите отговори срещу тероризма от страна на ПКК ще продължат да издават тяхното безсилие.

Безсилието на турската държава да разреши етнополитическите си проблеми се проявява в агресивни опити да участва в разрешаването на такива в съседните азиатски страни (без Армения). Преди това беше Ирак (макар и под формата на неучастие в коалицията на окупаторите), после Грузия и Азербайджан (като спонсор на регионални инфраструктурни проекти), сега дойде ред и на Сирия.

Реджеп Тайип Ердоган вече заяви, че „сирийското ръководство върви по тесен и опасен път, подобен на острието на бръснач". Агресивното турско вмешателство във вътрешните работи на южната съседка вече доведе до агресия на проправителствените сирийски демонстранти (ако някой си мисли, че такива няма, жестоко се лъже) спрямо турските дипломатически представителства в Дамаск, Алепо и Латакия. Нищо чудно да не се размине и без жертви. Затова турците побързаха да изведат цивилния персонал и членовете на семействата от там.

Ако обаче създаденият в Истанбул опозиционен Сирийски Национален Съвет под ръководството на Бархан Галюн продължи да се опитва да откъсне някой от северните гранични сирийски градове от страната и да го обяви там за президент, Башар Асад няма да се спре пред нищо, за да се противопостави на това. Защото тогава САЩ чрез Арабската лига може да провокират резолюция на ООН и да „постъпят със Сирия, както с Либия, а преди това с Ирак и Афганистан", както се изрази сирийският посланик в Москва Риад Махмуд Хадад.

Показателно е, че веднага след това изявление Бархан Галюн се срещна с руския външен министър Сергей Лавров, пред когото декларира, че не желае чужди армии да участват в разрешаването на сирийския конфликт. Демонстрира също така безкомпромисна позиция по отношение на отдавна исканата оставка на Башар Асад. На срещата със сигурност е бил обсъждан и статусът на руската военноморска база в средиземноморското пристанище Тартус, но няма информация за  това.

Всъщност, вече има и данни за предложението, отправено от Башар Асад към Бенямин Нетаняху за помощ, срещу окончателното предаване на Голанските възвишения на Израел. Отговорът бил: „Голанските възвишения ги сдаде още баща ти навремето. Дай нещо друго и ще говорим".

От друга страна обаче лидерът на „Хезболла" шейх Хасан Насралла предупреди, че „всяка една атака срещу Сирия и Иран ще доведе до тотална война в Близкия Изток". Към пъзела трябва да се прибавят и постоянните заплахи от страна на САЩ и Израел за атака срещу иранските ядрени инсталации.

Ще може ли в тези условия да се реализира кюрдският проект? Още не е ясно. Трябва да се имат предвид и кървавите стълкновения между иранските революционни гвардейци и аналога на ПКК в Иран - „Педжак". В същото време президентът на Иракски Кюрдистан и лидер на Демократическата Партия на Кюрдистан Масуд Барзани възприе ролята на миротворец - посети неедднократно Анкара и Истанбул с цел да постигне компромис между управляващата Партия на Справедливостта и Развитието и ПКК. Засега такъв не се очертава.

Неговият голям съперник - президентът на Ирак и лидер на Патриотичния съюз на Кюрдистан Джелал Талабани междувременно целенасочено разрушава унитарната иракска държава, стремейки се да превърне Иракски Кюрдистан в независима държава. Той има по-силно влияние в неговата източна част, а Барзани - в западната. Може да се предположи, че след окончателното разпадане на Ирак на арабско-шиитска, арабско-сунитска и кюрдска държави, двамата отново ще се вкопчат в мъртва хватка, както в миналото неведнъж се е случвало. Това вече ще бъде краят на проекта за обединение на кюрдските земи.

Макар че, както твърди роденият в Сирийски Кюрдистан бивш аспирант от катедра „Научен Комунизъм" на СУ и сегашен московски бизнесмен Хикмет Хасан, „жизненото равнище в Иракски Кюрдистан в момента е толкова високо, че той в най-близко време ще се превърне в притегателен център за всички кюрди и ще обедини земите им".