News.bg започва публикуване изследването в 10 части на д-р по социология Теодор Дечев, представящо "Основни твърдения около съдбата на българите - мюсюлмани през Балканските войни"

(Продължение от предишната част)
Секретарят на Светия Синод безспорно е изпаднал в една класическа ситуация за отношенията „граждани - държавна бюрокрация". От една страна, на него, а вероятно и на Светия Синод е станало ясно, че вкарването на нещата в комисия, която да прави анкета кой е най-гладен, няма да доведе до бързи действия. От друга страна, Секретарят на Св. Синод, в качеството му на упълномощен преговарящ от страна на Българската Екзархия с правителството по въпроса за борбата с глада в новите земи, е лишен от възможността да оказва остър натиск поне по две причини.

Едната е, че в разговорите си с правителствения представител - министър Яблански, той не среща никакво несъгласие или противодействие. Напротив - интервенцията на Светия Синод е докладвана незабавно в Министерския съвет, който по това време заседава ежедневно и по въпроса е взето решение, което също не отхвърля искането на Синода. Всеки, който е имал работа с държавната администрация знае, че в такава ситуация е трудно да се оказва допълнителен натиск - от отсрещната страна разперват ръце и казват - „ама ние се съобразихме с Вашето предложение и взехме конкретни мерки".

От друга страна, точно по това време, на главата на правителството висят изключително сложни проблеми, свързани със затягането на преговорите с турците в Лондон, с младотурски преврат в Цариград, с прекратяване на примирието и подновяване на военните действия. Обстановката е изключително напрегната и динамична и правителството трудно може да бъде обвинено, че е бездействало по това време. Нещо повече - от дневника на министър Петър Абрашев сe разбира, че по това време правителството вече е било напълно на ясно и с нечистите маневри на съюзниците си - Гърция и Сърбия, и с агресивните претенции на Румъния, която вече си е поискала „компенсация" в размер на българската територия до линията „Силистра - Балчик".

Тук е мястото да се каже, че и чисто технически проблемът с хуманитарната катастрофа в Родопите и части от Източна Македония никак не е лесен за решаване. Днес, сто години след Балканските войни, когато България не е във война и е член на ЕС и на НАТО, властите определят като „критична граница" на броя на влезлите сирийски бежанци числото 5000.[1] След първите седмици на бойните действия през 1912 г., броя на помаците, изпаднали в бедствено положение надхвърля в пъти петте хиляди, които са проблем за днешните български власти. Отделен въпрос е, че тогава българската държава не е разполагала с нищо от днешните комуникационни и логистични възможности на МВР и другите институции, ангажирани с проблема за бежанците. Факт е, че днес, сто години след Балканските войни, сирийските бежанци са настанени толкова зле в България, че започват да подават документи за връщане в Сирия от където са избягали панически.[2]

В крайна сметка, на 22 януари 1913 г., Светият Синод записва в протокола си печални констатации и предприема нови опити за „лобиране" в полза на гладуващите новоглашени и новопросветени християни - помаците. Ето констатацията, която само потвърждава тезата, че по това време хуманитарната криза изобщо не е отминала:

„Св. Синод, подир като изслуша всичко гореизложено, взе в съображение: от известията, които постъпват в Св. Синод от разни места и учреждения, се вижда, че новопросветените се намират в крайно тежко и непоносимо бедствено положение. Едни от тях, във време на войната били избягали от селата си и като се завърнали, намерили домовете си ограбени, а много от тях и опожарени; други, които останали в селата си, се лишили от храната си и бедствували да загинат от глад".[3]

Трудно можем да заподозрем точно Светия Синод в липса на патриотизъм или в желание да злепоставят българското правителство или българската войска. Очевидно, обективната истина за хуманитарната катастрофа, която е споходила помаците е била толкова фрапираща, че нито представителите на покръстителските мисии, нито висшият клир са могли да си позволят да игнорират ситуацията. Още повече, че е ноторно ясно, че за православната църква е било от изключително значение, новооглашените и новопросветени в християнската вяра помаци да я запомнят и като институция, която е помогнала за слагане на край на глада.

Всичко това действително мотивира Православната църква успоредно с действията си за масово покръстване на българите мюсюлмани, непрекъснато да настоява пред властите за спешно решаване на проблема с изхранването на новите християни - помаците. И тъй като властите в лицето на Министерството на финансите не са особено пъргави в решаването на този проблем, Светият Синод решава да интервенира отново - този път пред Министерството на външните работи:

„Св. Синод намира, че е от първа необходимост да се даде на същите (новопросветените християни - помаците, б. авт.) храна за ядене и семе за посев, от каквито се лишават. Поради това, в подкрепа на направеното до сега по този въпрос, Св. Синод реши да се помоли Министерството на външните работи да направи потребното, дето трябва, да се отпусне по-скоро на тези страдалци храна и семе".[4]

Решението на Св. Синод не е странно. Просто по това време Министерството на външните работи отговаря и за вероизповеданията в страната. В дълги периоди от историята на Третата Българска държава, то се нарича Министерство на външните работи и изповеданията. (По подобен начин по онова време министърът на вътрешните работи е и министър на здравеопазването. В Търновската конституция изрично е заложен броят на министерствата, заедно с техен поименен списък. Затова по онова време са били невъзможни промени от типа на днешните, когато цели министерства изчезват или се създават от днес за утре. За създаването на ново министерство или за закриването, респективно преструктурирането на такова е била необходима промяна на Конституцията. А за това е било необходимо Велико народно събрание). Очевидно, след не особено успешния демарш пред министерството на финансите, висшият клир се опитва да пробие през „ресорното си министерство".

По същото време, когато в Светия Синод се чудят на кой Господ в държавната администрация да се помолят, та да нахрани „новопросветените християни", пловдивският Митрополит Максим съобщава на Стою Шишков за покръстването на помаците - военнопленници и за пламналите епидемии в лагерите за военнопленници. Митрополитът пише:

„Земаха се мерки за борба с епидемиите, върлуващи между нещастните заложници и др. страждущи. Не знам обаче, какво ще правим, ако започнатите вече военни действия почнат да изсипват с треновете ранени войници. Дай Боже, да излезнем по с малко жертви по бойните линии".[5]

В горния абзац се промъква една дума, която казва нещо важно. Става дума за „нещастните заложници". Оказва се, че във военнопленническите лагери в Стара България са прехвърлени не само пленените помаци от корпуса на Явер паша, но и всички годни да хванат оръжие лица от мъжки пол сред българите мюсюлмани в Родопите. Само по себе си, това допринася за задълбочаването на хуманитарната катастрофа. По помашките села не остават хора, които да се захванат с изграждането на временни жилища и бараки. В резултат от това, хората, чиито домове са опожарени, се тъпчат в оцелели къщи по съседните им села, където става обичайно да съжителстват по 20 - 30 души.

Драмата около отвеждането на мъжкото помашко население в Стара България е описана пак от Митрополит Максим в писмо до Доростолския и Червенски Митрополит Василий - председател на Светия Синод. Писмото е от 01 март 1913 г., което показва, че по това време, военнопленниците и „заложниците" все още не са пуснати да се върнат по родните си места. Митрополит Максим пише:

„Известно ви е, че всички пленници из Родопите бяха съсредоточени в Пловдив и от тук повечето от тях пръснати из разни села и градове както в Южна, тъй и в Северна България, а именно: Карлово, Сопот, Калофер, Рахманлии, Станимака, Сливен, Плевен, Вратца и другаде. Земени от домовете си набързо през време на военните действия, те всички бяха почти без дрехи на гърба си и без всякакви средства да си набавят такива и други потреби, а в същото време и семействата им в селата, едни от тях опожарени, а и много други ограбени, от тогава и до днес са поставени в най-тежки лишения и изпитания пред жестоката им съдба".[6]

На 24 януари 1913 г., Светият Синод продължава да се занимава с проблема за липсата на мерки за пресичане на глада в новите земи. Този път, синодалните старци изслушват докладите на членовете на покръстителската мисия със седалище в Неврокоп - протойерей Кр. Попов, Д-р Ценов, М. Химитлийски и дякон Антим. (Докладите са с входящи номера в архива на Св. Синод - № 357 и № 358 от 1913 г.). В протокола от заседанието е резюмирано следното:

„Долагат, че посетили четирите новопросветени села Крупник, Симитлий, Церово и Осеново, където радушно били приети от новопокръстените. При посещенията си те им държали поучителни беседи , извършвали водосвети, поръсвали християните и раздавали им подаръци икони, кръстчета и пр. Наред с това отбелязват, че навсъде между новопросветените в тия села имало голема беднотия и изказват мнение да се направят постъпки, за да се помогне на гладните с реквизираната храна в тия места, да се вземат някои от по-живите деца в тия села и да се настанят в училище, да се ходатайствува пред правителството да открие в Горна-Джумая клон от Земледелческата банка, както и да се повърне на новопокръстените прибрания от акцизните власти техен тютюн".[7]

Подобни препоръки са предизвикали вероятно у синодалните старци силно раздразнение, защото до този момент те вече са натрупали значителен негативен опит в общуването си с властите точно по тези теми. Съвсем не случайно, на същото заседание, Светият Синод резолюира, че:

„Като изслуша всички тия книжа, Св. Синод със съжаление констатира, че всички направени досега постъпки, за да се пооблекчи злочестата участ на новопросветените, не дадоха очаквания резултат. Макар някои от гражданските власти и да обещаха да наредят да се отпусне за тия нещастници жито за храна и посев, ала до днес не е направено нищо за удовлетворяването на това обещание, при все че от всички се признава за справедливо да се подпомогнат гладните, върнали се в праотеческата си вяра. Преди Св. Синод да промисли за други средства, чрез които да може, поне в първо време да се подпомогне на гладните, намери се за добре да се възложи на Синодалния секретар грижата да направи по частен ред постъпки пред надлежните места, за да се отпусне по-скоро обещаното жито за храна и посев, както и да се открие в гр. Горна-Джумая клон от Земледелческата банка, та да могат при по-износни условия да се кредитират тия изпаднали християни и по тоя начин да се засилят в стопанствено отношение, за да не изпаднат в ръцете на безбожни лихвари и да бъдат окончателно съсипани".[8]

Прави впечатление, че и членовете на православната покръстителска мисия в Неврокоп и членовете на Св. Синод са изключително загрижени, новопокръстените помаци да не попаднат в лапите на местните лихвари, които да ги разорят напълно. Всъщност, даването на пари под лихва е забранено и в Библията, и в Свещения Коран, но очевидно в очите на хора с фундаментална богословска подготовка, грехопадението на банките е за предпочитане пред грехопадението на лихварите. Позицията им е повече от рационална и прагматична. Би било интересно, каква позиция би заел тогавашният състав на Светия Синод в днешно време за лихвените проценти на банките и на лихварите от фирмите за бързи кредити?

Още по-интересно е каква позиция биха заели тогавашните представители на висшия клир, ако можеха да научат, какви ще бъдат лихвените проценти по кредитите, давани на земеделските производители от банките. Ноторно е известно, че земеделски производители, които се занимават с интензивно земеделие в Европа, трудно обслужват кредити с по-висок лихвен процент от 3 процента. Днес, българските земеделски производители са тероризирани с лихви от по 9 - 10 процента, дори и по ипотечни кредити. Какво ли би трябвало да кажат от Св. Синод за подобно лихварство?

През 1913 г. обаче, ситуацията с банките е друга и светите отци настояват Земеделската банка незабавно да открие свои клонове в новоосвободените земи. Интересно е, че от своя страна в цитираната вече докладна записка на Стою Шишков, също се иска в Устово да бъде открит банков клон - само че на Кооперативната банка, от която се очаква да раздава храни в натура (главно ръж и царевица) на кредит.[9] Днес, Кооперативните (популарните) банки са забранени законодателно, въпреки огромната им роля в кредитирането в цяла Европа.

Нека читателите извинят тези сравнения с отстояние във времето от точно сто години, но те се налагат от само себе си - и що се отнася до поведението на църквата тогава и сега и що се отнася до ролята на банките в живота на дребните производители.

Темата за необходимостта от отваряне на банкови клонове в новите земи, продължава ревностно да се следва от дейците на Православната църква с упорство и постоянство. В писмо до министър-председателя, Ив. Евстр. Гешов, секретарят на Св. Синод - Ст. Костов пише:

„Ако съдим по сведенията из нова България, неволята там е голяма, та трябва много бързо да се отправят помощи. Един дава идея, Министерският Съвет да позволи на Българската народна банка и на Земледелческата Банка да отпуснат помощ по 50 хиляди лева. Това би отворило път да подирим помощта и на другите банки, чужди и наши".[10]

Православното лоби не спира да настоява и за осигуряване на храна и семе за посев. От същото писмо разбираме, че секретарят на Св. Синод е успял да разговаря и с министъра на земеделието и държавните имоти - Димитър Христов. Това е станало на 23 януари 1913 г., така че унищожителната оценка на Синода за мудността на изпълнителната власт по отношение на изхранването на бедствуващите „новопросветени християни" е направена след провеждането му. Въпреки това, Ст. Костов не пропуска да информира министър-председателя за поетите от министъра ангажименти:

„Вчера говорих с г. Министър Христова по въпроса за доставяне храна и семе за посев в оголелите и изгладнели села в новите земи. Той ме успокои с готовността, която има да се направи нещо по тоя толкоз жизнен въпрос. Той ще занимае Министерския Съвет с това. Дано Съветът го подкрепи и му даде възможност за бързо действие".[11]

В София определени среди се мъчат да осигурят храна и семена за посев, но по помашките села картината продължава да бъде трагична. На 25 януари 1913 г., свещеник Илия Джаджев докладва на пловдивския Митрополит Максим за положението в Дьовленско. Ето какво съобщава той от селата Беден, Настан и Дьовлен:

„Трудна е мисията но свята и народополезна. Във всяко село дето отидим и раздадем помощ масово почнат да се покръщават помаците. ... ... С цялата комисия посетихме в домовете всички новопокръстени и които имаха нужда от медицинска помащ давахме им лекове и отечески наставления. Мизерия съществува голяма, защото са изгорени и оставени без подслон и дрехи. Живеят в една къща по 20 - 30 души".[12]

Докладваното от свещенник Илия Джаджев може да се приеме като документално свидетелство от достоверен източник, че Беден, Настан и Дьовлен са били изгорени по време на бойните действия, най-вероятно по причините, които съобщават Ст. Шишков и Хр. Караманджуков - продължило сътрудничество с армията на Султана след превземането им. Всъщност, точно в Дьовленско са така наречените „непокорни села", както ги наричат Величко Георгиев и Стайко Трифонов. Те пишат:

„Пресен е примерът с така наречените „непокорни села" по долината на р. Въча (Дьовленско). След руско - турската война от 1877 - 1878 г., макар и включени в Източна Румелия, тези българи мохамедани по верско политически причини, под въздействието на турски агитатори, отказат да признаят нейната власт и установяват своего рода автономно управление.[13] След Съединението, по силата на топханенския акт от 24 март 1886 г., Дьовленска околия, както и Кърджалийският край са предадени на Турция".[14]

Използвани източници:
[1] Свиленова А., Бежанците на критичната граница от 5000 души, 22 септември 2013 г., 10:21 часа, http://www.standartnews.com/balgariya-politika/bezhantsite_na_kritichnata_granitsa_ot_5000_dushi-205698.html

[2] Бежанци: Тук е ад, в Сирия е по-добре, 22 септември 2013 г., 18:59 часа, „Свободен народ online", http://www.svobodennarod.com/bulgaria/2588-bezhantzi-tuk-e-ad-v-siriya-e-po-dobre.html

[3] Свети Синод на Българската Екзархия, Протокол № 3, Заседание на 22 януарей 1913 година, София, 22 януари 1913 г., ЦДА, ф. 791, а.е. 24, 20 - 29, Оригинал, Машинопис, Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913, стр. 47.

[4] Пак там, стр. 48.

[5] Писмо от пловдивския Митрополит Максим до Стою Шишков, Пловдив, 22 януари 1913 г., ДА - Пловдив, ф. 52 к, оп. 1, а.е. 776, л. 1, Оригинал, Ръкопис, Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913 г., стр. 51.

[6] Писмо от пловдивския Митрополит Максим до доростолския и червенски Митрополит Василий - председател на Св. Синод, Пловдив, 01 март 1913 г.

[7] Свети Синод на Българската Екзархия, Протокол № 4, Заседание на 24 януарий 1913 година, София, 24 януари 1913 г., ЦДА, ф. 791, оп. 1, а.е. 24, 30 - 34; 47, Оригинал, Машинопис, Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913, стр. 54 - 56.

[8] Пак там, стр. 55.

[9] Шишков Ст., Докладна записка за положението в Ахъчелебийската, Даръдерската, Егридерската и Скечанската каази след преминаването на Българските войски, Пловдив, 2 декември 1912 г., ДА - Пловдив, ф. 67, а.е. 121, л. 12-13, Оригинал, Ръкопис, Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913, стр. 17.

[10] Писмо от секретаря на Св. Синод - Ст. Костов до министър-председателя Ив. Евстр. Гешов, София, 24 януари 1913 г., ДА - Пловдив, ф. 67 к, оп. 2, а.е. 123, л. 32, Оригинал, Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913, стр. 57 - 58.

[11] Пак там.

[12] Доклад от свещеник Илия Джаджев до пловдивския Митрополит Максим, Дьовлен, 25 януари 1913 г., ДА - Пловдив, ф. 67, оп. 2, а.е. 123, л. 152 - 153, Оригинал, Ръкопис, Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913, стр. 59.

[13] Както вече беше писано, авторът не приема етикета „българи мохамедани", поради очевидното му противоречие с позицията на Пророка Мохамед, който изрично е забранил името на вярата да се свързва с неговото име.  Обстоятелствата около съпротивата на българите мюсюлмани по долината на Въча срещу управлението на генерал-губернатора на Източна Румелия, който се назначава пряко от Султана не са до край изяснени и изискват допълнително изследване.

[14] Георгиев В,, Ст. Трифонов, Покръстването на българите мохамедани 1912 - 1913, Документи,  Предговор, Академично издателство „Проф. Марин Дринов", С., 1995 г., стр. 7.